вироглавецо? Казвам ти, че Марго ти изневерява и тази вечер ние ще удушим обекта на нейните чувства.
Анри подскочи изненадано и погледна смаян шурея си.
— Ти не си против това, Анри, дълбоко в душата си. Признай! Марго, разбира се, ще се развряка като сто хиляди врани. Бога ми, толкова по-зле. Не искам да те правят нещастен. Че Конде е мамен от херцог д’Анжу пет пари не давам. Конде е мой враг. Но ти, ти си мой брат и дори повече от брат. Ти си мой приятел.
— Но, ваше величество…
— Не искам да те измъчват, не искам да те обиждат. Достатъчно си служил за играчка на тези нехранимайковци, които идват от провинцията, за да събират трохите от нашите трапези и да ухажват жените ни. Те нека си идват или по-скоро нека си отиват, кълна се в рогата на дявола! Изневерили са ти, Анрио. Това може да се случи на всеки. Но ти ще получиш блестящо удовлетворение. И утре всички ще заговорят: „Дявол да го вземе, изглежда, че крал Шарл обича своя брат Анрио, защото тази нощ е накарал Ла Мол да се изплези.“
— Хайде, ваше величество — каза Анри, — наистина ли сте решили това?
— Намислено, решено, постановено. Любовникът няма да има на кого да се оплаче. Ще извършим цялата работа аз, д’Анжу, д’Алансон и Гиз: един крал, двама принцове и един властващ херцог, без да смятам теб.
— Как без да ме смятате?
— Да, и ти ще участваш.
— Аз?
— Да, ти. Промуши този веселяк по кралски, докато ние ще го удушим.
— Ваше величество — каза Анри, — безгранична е вашата добрина. Но откъде знаете това?
— Ех, дяволи рогати, изглежда, че този нахалник се е похвалил. Той я е посещавал ту в Лувъра, ту на Клош-Персе. Съчинявали заедно стихове. Много ми се иска да видя какви стихове пише този дворцов любовник. Пасторали. Разговарят за Бион и Москос17. Редуват Дафнис и Коридон. Вземи остра кама.
— Ваше величество — каза Анри, — като размисли човек…
— Какво?
— Ваше величество ще разбере, че аз не мога да участвам в подобна експедиция. Моето присъствие, струва ми се, ще бъде неприлично. Работата засяга твърде много мен, затова моята намеса ще бъде преценена като жестокост. Ваше величество отмъщава за честта на сестра си на един негодник, който се е похвалил, като е наклеветил моята жена. Нищо по-просто и Маргьорит, за която съм сигурен, че е невинна, няма да бъде опозорена от това. Но ако аз участвам, е вече друго. Моето съдействие превръща един акт на правосъдие в отмъщение. Това вече няма да бъде смъртна присъда, а убийство. Жена ми няма да бъде само наклеветена, а виновна.
— Дявол да го вземе, Анри, златна уста имаш. Казах го преди малко и на майка ми, дяволски умен си!
И Шарл погледна ласкаво зет си, който се поклони в отговор на комплимента.
— Впрочем — добави Шарл — ти си доволен, че ще се отървеш от този обожател, нали?
— Всичко, което прави ваше величество, е правилно — отговори наварският крал.
— Добре, добре. Остави ме аз да оправя твоята работа. Бъди спокоен, ще я свърша не по-зле от теб.
— Разчитам на вас, ваше величество.
— Кажи ми само в колко часа отива той обикновено при жена ти.
— Към девет часа вечерта.
— И кога излиза оттам?
— Преди да отида аз, защото никога не съм го заварвал там.
— Тоест?
— Към единадесет часа.
— Добре. Слез тази вечер в полунощ, всичко ще бъде свършено.
И Шарл, стисна сърдечно ръка на Анри и като повтори още веднъж уверенията си в приятелство, излезе, подсвирквайки си любимата ловджийска мелодия.
— Триста дяволи! — каза беарнецът, проследявайки с поглед Шарл. — Или аз се лъжа сериозно, или цялата тази дяволия изхожда пак от кралицата-майка. Тя наистина се чуди какво да измисли, за да ме скара с жена ми. Такова хубаво семейство!
И Анри се разсмя така, както се смееше само когато никой не можеше да го види и да го чуе.
Към седем часа вечерта същия ден, в който станаха описаните събития, един хубав млад човек, който току-що бе взел банята си, се гласеше пред огледалото в една стая на Лувъра и си тананикаше.
До него спеше или по-скоро се изтягаше на леглото друг млад човек.
Единият беше нашият приятел Ла Мол, с когото толкова се бяха занимавали през деня и щяха да се занимаят още повече, без той да подозира дори това, а другият — приятелят му Коконас.
Действително тази силна буря бе преминала над Ла Мол, без той да чуе тътнежа на гръмотевиците, без да види блясъка на мълниите. След като се прибра в три часа сутринта, той лежа до три часа следобед, полузаспал, полумечтаещ, строейки въздушни кули върху подвижните пясъци, наречени бъдеще. После стана, прекара един час при известните масажисти в банята, отиде да хапне при метр Ла Юриер и като се върна в Лувъра, се зае с тоалета си, преди да направи обичайното си посещение на кралицата.
— Какво казваш? Че си се нахранил? — запита Коконас и се прозя.
— Бога ми, да. И то с голям апетит.
— Защо не ме взе със себе си, егоист такъв?
— Ти спеше толкова дълбоко, че не ми се щеше да те будя. Но какво от това, можеш да вечеряш, вместо да обядваш. И не забравяй да поискаш от метр Ла Юриер от анжуйското винце, което е получил тези дни.
— Хубаво ли е?
— Поискай от него, пък после ще говорим.
— А ти къде отиваш?
— Аз ли? — каза Ла Мол, учуден, че приятелят му изобщо може да задава такъв въпрос. — Как къде? Отивам при кралицата да й поднеса почитанията си.
— Знаеш ли — каза Коконас, — дали да не ида да хапна в къщичката на улица Клош-Персе? Ще изям остатъците от вчера и особено ми се пие онова вино аликанте, което действа така подкрепително.
— Ще бъде непредпазливо, Анибал, приятелю, след случилото се миналата нощ. Пък и нали дадохме дума да не отиваме там сами. Подай ми, ако обичаш, плаща.
— Вярно, бога ми. Бях забравил. Но къде, по дяволите, е плащът ти? А, ето го!
— Ти ми даваш черния, а аз искам вишневия. Кралицата ме предпочита с него.
— Дявол да го вземе! — каза Коконас, като се огледа на всички страни. — Потърси си го сам. Не мога да го намеря.
— Как? — каза Ла Мол. — Не можеш да го намериш ли? Че къде ще е тогава?
— Да не си го продал?
— За какво? Имам още шест екю.
— Тогава вземи моя.
— Ами! Жълт плащ със зелена дреха, наистина ще заприличам на папагал.
— Е, извинявай, много си капризен. Оправяй се сам.
Тъкмо когато Ла Мол беше обърнал всичко надолу с главата и започваше да лее ругатни срещу крадците, пъхнали се чак в Лувъра, един паж на херцог д’Алансон се появи, носейки прословутия вишнев плащ.
— Ах — извика Ла Мол, — ето го най-сетне!
— Вашият плащ, господине — каза пажът. — Негова светлост накара да му го занесат, защото се беше обзаложил за цвета му.
— О — каза Ла Мол, — питах за него, защото излизам, но ако негова светлост желае да го задържи
