— Е имал вишнев плащ? — запита Анри.
— Точно така — отговори Шарл.
— Добре — съгласи се беарнецът, — но струва ми се, че в такъв случай, вместо да викате мене, който не съм бил у дома си, трябваше да разпитате граф дьо Ла Мол, който е бил там. Само — допълни Анри — длъжен съм да обърна внимание, че…
— Какво?
— Ако аз, виждайки заповед, подписана от моя крал, се бях отбранявал, вместо да се подчиня на тази заповед, щях да бъда виновен и щях да заслужавам всякакъв вид наказания. Но не аз, а един непознат, до когото не се отнася тази заповед, се е защитил. Искали са да го задържат несправедливо и той се е отбранявал. И то дори много добре, но е бил в правото си.
— Само че… — измърмори Катерина.
— Ваше величество — запита Анри, — в заповедта беше ли написано, че трябва да бъда задържан?
— Да — каза Катерина, — и лично негово величество беше подписал тази заповед.
— Но в нея беше ли казано, ако не намерят мен, да задържат човека, когото биха намерили на мое място?
— Не — отговори Катерина.
— Е добре, ако не се докаже, че аз заговорнича и че човекът, който е бил в моята стая, заговорничи заедно с мен, този човек е невинен. — И обръщайки се към Шарл IX, Анри продължи: — Ваше величество, аз не напускам Лувъра. Готов съм да отида само при една ваша дума в който затвор ви е угодно да ми посочите. Но докато чакам да се докаже противното, имам право да се наричам и ще се наричам най-предан служител, поданик и брат на ваше величество.
И Анри, покланяйки се пред Шарл, с достойнство, каквото досега не бяха забелязвали у него, излезе от стаята.
— Браво, Анрио! — възкликна Шарл, когато наварският крал излезе.
— Браво, защото ни би, нали!? — каза Катерина.
— Защо да не го поздравя? Когато се фехтуваме и той ме докосне, не му ли казвам браво? Майко, вие грешите, като презирате така този младеж.
— Синко — каза Катерина, като стисна ръката на Шарл IX, — аз не го презирам, а се страхувам от него.
— Ех, значи, грешите, майко. Анрио е мой приятел и както сам той каза, ако заговорничеше срещу мен, трябваше само да ме остави на глигана.
— Да — каза Катерина. — Та неговият личен враг херцог д’Анжу да стане крал на Франция, нали?
— Майко, няма значение защо Анрио е спасил живота ми. Но фактът си е факт. Той ме спаси. И дяволите да го вземат, аз не искам да го оскърбявам. А колкото до граф дьо Ла Мол, ще поговоря с брат си д’Алансон, чийто придворен е той.
Това означаваше, че Шарл отпраща майка си. Тя се оттегли, опитвайки се да даде определена насока на блуждаещите си подозрения. Ла Мол беше твърде незначителен, за да удовлетвори плановете й.
Когато се върна в покоите си, Катерина завари там Маргьорит.
— Ах, вие ли сте, дъще? Търсих ви снощи.
— Зная, ваше величество, но бях излязла.
— А тази сутрин?
— Тази сутрин, ваше величество, идвам да ви потърся, за да ви кажа, че ще извършите голяма несправедливост.
— Каква?
— Ще наредите да арестуват граф дьо Ла Мол.
— Лъжете се, дъще. Аз не арестувам никого. Кралят арестува, а не аз.
— Не се хващайте за думата, ваше величество, когато случаят е толкова сериозен. Ще арестуват граф дьо Ла Мол, нали?
— Възможно е.
— И ще го обвинят, че се е намирал тази нощ в стаята на наварския крал, убил е двама войници и е ранил господин дьо Морвел?
— Действително му приписват това престъпление.
— Погрешно му го приписват, ваше величество. Граф дьо Ла Мол не е виновен.
— Граф дьо Ла Мол не е виновен? — извика Катерина и едва не подскочи от радост, като отгатна, че това, което ще й каже Маргьорит, ще хвърли светлина.
— Не, той не е виновен. Не може да бъде виновен, защото не е бил у краля.
— А къде е бил?
— При мен, ваше величество.
— При вас?
— Да, при мен.
Катерина трябваше да прониже с поглед при това признание френската принцеса, но тя само скръсти ръце на гърдите си.
— И… — каза тя след кратко мълчание — ако задържат господин дьо Ла Мол и го разпитат…
— Той ще каже къде е бил и с кого е бил, майко — отговори Маргьорит, макар че беше сигурна в противното.
— Щом е така, вие имате право, дъще. Не бива да задържат господин дьо Ла Мол.
Маргьорит потрепера: стори й се, че в начина, по който майка й произнесе тези думи, беше вложен тайнствен и страшен смисъл. Но тя нямаше какво повече да каже, защото, молбата й беше изпълнена.
— Но тогава, — каза Катерина, — щом граф дьо Ла Мол не е бил при краля, там е имало друг човек, нали?
Маргьорит замълча.
— Познавате ли този друг човек, дъще? — запита Катерина.
— Не, майко — каза Маргьорит не особено убедително.
— Хайде, довери ми се напълно.
— Повтарям ви, ваше величество, нищо не зная — отговори Маргьорит пребледняла.
— Добре, добре — каза Катерина с безразличен вид, — ще се осведомим. Идете си, дъще. Успокойте се, майка ви бди над вашата чест.
Маргьорит излезе.
— Ах — възкликна Катерина, — те се съюзяват! Анри и Маргьорит се разбират. Стига жената да мълчи, мъжът ще се прави на сляп. Ах, деца мои, вие наистина се мислите за много силни! Но вашата сила е във вашето единство. А аз ще ви сразя един по един. Впрочем не е далеч денят, когато Морвел ще може да говори или да пише. Да произнесе едно име или да драсне няколко букви. И в този ден ще узнаем всичко… Да, но дотогава виновният ще бъде в безопасност. По-добре да ги разединя веднага.
И стигнала до това размишление, Катерина тръгна към покоите на сина си. Завари го с херцог д’Алансон.
— А — каза Шарл IX, смръщвайки вежди, — вие ли сте, майко?
— Защо не каза пак? Помисли си го, нали, Шарл?
— Това, което си мисля, е лично моя работа, ваше величество — възрази кралят с груб тон, с какъвто говореше понякога дори и на Катерина. — Какво обичате? Говорете бързо.
— Вие имахте право, синко — каза Катерина на Шарл, — а вие, д’Алансон, сгрешихте.
— В какво, ваше величество? — запитаха двамата братя едновременно.
— Граф дьо Ла Мол не е бил в стаята на наварския крал.
— Така ли? — възкликна Франсоа пребледнял.
— А кой тогава е бил? — запита Шарл.
— Не знаем още, но ще узнаем веднага щом Морвел проговори. А сега да оставим тази работа, всичко скоро ще се изясни, и да се върнем на граф дьо Ла Мол.
— Какво искате от граф дьо Ла Мол, майко, щом не е бил у наварския крал?
— Не — каза Катерина, — той не е бил при краля, но е бил при… кралицата.
