— Не бих могъл.
— Имаше само един начин да се докаже, че не сте били в стаята на наварския крал.
— Какъв?
— Да се каже къде сте били.
— И?
— И аз казах.
— На кого?
— На майка ми.
— И кралица Катерина…
— Кралица Катерина знае, че вие сте мой любим.
— О, кралице, след това, което сте направили за мен, искайте всичко от своя слуга! О, колко красиво, колко благородно е, Маргьорит, това, което сте направили! Животът ми ви принадлежи.
— Надявам се, защото го изтръгнах от тези, които искаха да го вземат. Сега вие сте спасен.
— И то от вас! — извика младият човек. — От моята обожавана кралица?
В същия миг силен шум ги сепна и двамата. Ла Мол отстъпи, обзет от смътен ужас. Маргьорит извика и впери очи в счупеното стъкло на един прозорец.
Отвън някой бе хвърлил в стаята камък, голям колкото яйце, който още се търкаляше по пода.
Ла Мол видя счупеното стъкло и разбра причината на шума.
— Кой е този безсрамник? — извика той и се спусна към прозореца.
— Почакай — каза Маргьорит, — струва ми се, че към камъка е привързано нещо.
— Да, някакво листче.
Маргьорит се спусна към странния снаряд и отвърза тънкото листче, което, сгънато като тясна панделка, обвиваше камъка.
Това листче беше вързано с връв, провиснала през отвора на счупения прозорец.
Маргьорит разгъна бележката и я прочете.
— Нещастнико! — извика тя и подаде листчето на Ла Мол, блед, прав и неподвижен като статуята на ужаса.
Ла Мол, със сърце свито от болезнено предчувствие, прочете тези думи:
„Чакат господин дьо Ла Мол с дълги шпаги в коридора, който води към покоите на херцог д’Алансон. Може би той ще предпочете да излезе през прозореца и да отиде при господин дьо Муи в Мант.“
— Нима тези шпаги — каза Ла Мол, след като прочете писмото — са по-дълги от моята?
— Не, но те могат да бъдат десет срещу една.
— И кой приятел ни изпраща тази бележка? — запита Ла Мол.
Маргьорит взе листчето от ръцете на младия човек и впи в него горящ поглед.
— Почеркът на наварския крал — каза тя, — щом той предупреждава, значи, съществува реална опасност. Бягайте, Ла Мол, бягайте, аз ви моля!
— И как искате да бягам? — запита Ла Мол.
— През прозореца. Нали споменават прозореца.
— Заповядайте, моя кралице, и аз ще скоча през прозореца, за да ви се подчиня. Ако ще да стана на сто парчета, като падна!
— Чакайте, чакайте — каза Маргьорит, — струва ми се, че на тази връв е завързана тежест.
— Да погледнем — предложи Ла Мол.
И двамата, издърпвайки към себе си предмета, който висеше на връвта, видяха с неизказана радост плетена от конски косми и коприна стълба.
— Ах, вие сте спасен! — извика Маргьорит.
— Това е божие чудо.
— Не, а просто благодеяние от наварския крал.
— Ами ако е капан? — каза Ла Мол. — Ако тази стълба се скъса под краката ми! Ваше величество, нали вие днес сте признали любовта си към мен?
Маргьорит, на която радостта бе възвърнала руменината, отново стана смъртно бледа.
— Имате право — каза тя. — Възможно е.
— Къде отивате? — извика Ла Мол.
— Да се уверя лично дали е истина, че ви чакат в коридора.
— Никога, никога. Та техният гняв да се изсипе върху вас!
— Какво мислите, че могат да сторят те на една френска принцеса? Съпруга и принцеса по рождение, аз съм два пъти неприкосновена.
Кралицата каза тези думи с голямо достойнство, от което Ла Мол разбра, че тя не рискува нищо и той трябва да я остави да действува, както намери за добре.
Маргьорит повери Ла Мол на Жийон, предоставяйки на собствената му съобразителност в зависимост от обстоятелствата да избяга или да дочака завръщането й, и тръгна по коридора, който чрез едно разклонение водеше към библиотеката, както и към няколко приемни. В дъното бяха покоите на краля и на кралицата-майка до малката тайна стълба, която водеше у херцог д’Алансон и у Анри. Макар че беше едва девет часът вечерта, всички свещи бяха изгасени и коридорът с изключение на мъждукащата светлинна, която идваше от разклонението, тънеше в пълен мрак. Наварската кралица тръгна по него с решителна крачка. Но едва бе изминала една трета от коридора, когато дочу тихи гласове, особено тайнствени и зловещи от старанието да бъдат приглушени. Почти веднага обаче шумът секна, сякаш някаква върховна заповед го бе прекъснала, и всичко потъна в мрак, защото светлината, колкото и слаба да беше, бе намалена още.
Маргьорит продължи да върви право към опасността, която, ако съществуваше, я чакаше там. Външно тя беше спокойна, макар че конвулсивно стиснатите й ръце показваха страшно нервно напрежение. Колкото повече се приближаваше, толкова по-дълбока ставаше зловещата тишина и някаква сянка, подобна на ръка, заслоняваше треперливата и несигурна светлинка.
Изведнъж, когато стигна до разклонението на коридора, някакъв мъж пристъпи две крачки напред, разкри сребърния свещник, с който осветяваше, и извика:
— Ето го!
Маргьорит се озова лице срещу лице с брат си Шарл. Зад него стоеше с копринен кордон в ръка херцог д’Алансон, а в дъното сред мрака стояха една до друга още две сенки и от тях се виждаше само отблясъкът на голите шпаги в ръцете им.
С един само поглед Маргьорит обхвана цялата картина. Тя си наложи върховно усилие и отговори, усмихвайки се, на Шарл:
— Искате да кажете: „Ето я!“, нали, ваше величество?
Шарл отстъпи. Другите не помръднаха.
— Ти, Марго! — каза той. — Къде отиваш в този час?
— В този час ли? — каза Маргьорит. — Толкова ли е късно?
— Питам те къде отиваш?
— Да потърся една книга с речите на Цицерон, която, мисля, оставих при майка ни.
— Така, без светлина?
— Мислех, че коридорът е осветен.
— От стаята си ли идваш?
— Да.
— С какво си заета тази вечер?
— Пиша речта си за полските пратеници. Нали утре има съвет и е наредено всеки да представи речта си на ваше величество.
— Някой не ти ли помага?
Маргьорит събра всичките си сили.
— Да, братко — каза тя, — господин дьо Ла Мол. Той е много начетен.
— Толкова начетен — каза херцог д’Алансон, — че го помолих, когато свърши с вас, да дойде да ми
