даде съвети, понеже аз не съм на такава висота като вас.
— И вие го чакахте? — запита Маргьорит с най-естествен тон.
— Да — отговори припряно д’Алансон.
— В такъв случай — каза Маргьорит — ще ви го изпратя, братко, защото ние вече свършихме.
— А вашата книга? — запита Шарл.
— Ще изпратя Жийон да я вземе. Двамата братя се спогледаха.
— Вървете — каза Шарл, — а ние ще продължим обиколката си.
— Обиколката си ли? — запита Маргьорит. — Какво търсите?
— Червеното човече — каза Шарл. — Не знаете ли, че един червен човек броди из стария Лувър? Брат ми д’Алансон твърди, че го е видял и сега го търсим.
— Добър лов! — каза Маргьорит.
И си тръгна, като погледна зад себе си. Видя на стената на коридора четири сенки, които бяха събрали глави, като че ли се съвещаваха.
За една секунда тя се озова пред вратата на покоите си.
— Отвори, Жийон, отвори!
Жийон бързо отвори.
Маргьорит се спусна в стаята си и завари Ла Мол, който я чакаше спокоен и решителен, но с шпага в ръка.
— Бягайте — извика тя, — бягайте, без да губите нито секунда! Те ви чакат в коридора, за да ви убият.
— Заповядвате ли ми? — запита Ла Мол.
— Да, аз искам това. Ние трябва да се разделим, за да се видим отново.
Докато Маргьорит я нямаше, Ла Мол бе закрепил стълбата за решетката на прозореца. Той прекрачи перваза, но преди да сложи крак на първото стъпало, целуна нежно ръката на кралицата.
— Ако тази стълба е клопка и умра за вас, Маргьорит, не забравяйте обещанието си.
— Това не е обещание, Ла Мол, а клетва. Не се страхувайте от нищо. Сбогом.
И окуражен, Ла Мол се спусна бързо по стълбата.
В същия миг някой почука на вратата.
Маргьорит проследи с поглед Ла Мол в опасния му път и се обърна едва когато се увери, че е докоснал с крака земята.
— Господарке — повтаряше Жийон, — господарке!
— Какво има? — запита Маргьорит.
— Кралят чука на вратата.
— Отворете.
Жийон изпълни заповедта.
Четиримата принцове, очевидно изгубили търпение, застанаха на прага. Шарл влезе.
Маргьорит пристъпи към брат си усмихната. Кралят хвърли бърз поглед наоколо си.
— Кого търсите, братко? — запита Маргьорит.
— Търся — каза Шарл, — търся… дявол да го вземе, търся граф дьо Ла Мол!
— Граф дьо Ла Мол?
— Да. Къде е той?
Маргьорит улови брат си за ръка и го поведе към прозореца.
В същия миг двама мъже на коне се отдалечаваха в галоп към дървената кула. Единият от тях развърза белия си ешарп и го размаха в нощта за сбогом. Тези двама мъже бяха Ла Мол и Ортон.
— Е? — запита кралят. — Какво значи това?
— Това значи — отговори Маргьорит, — че херцог д’Алансон може да прибере кордона в джоба си, а херцозите д’Анжу и дьо Гиз — шпагите в ножниците си, тъй като граф дьо Ла Мол няма да мине тази нощ през коридора.
Глава 40
Атриди18
След завръщането си в Париж Анри д’Анжу още не се беше видял насаме с майка си Катерина, на която, както е известно, беше любим син.
За него това не беше празно задължение, нито тягостен ритуал, а изпълнение на приятен синовен дълг, защото дори да не обичаше майка си, поне беше сигурен, че е обичан нежно от нея.
Катерина действително предпочиташе този свой син може би заради неговата храброст, а може би и заради неговата красота, защото тя освен майка беше и жена и според някои скандални хроники Анри д’Анжу напомнял на флорентинката щастливата епоха на тайните й любовни връзки.
Катерина единствена знаеше за завръщането на херцог д’Анжу в Париж, което щеше да остане неизвестно за Шарл IX, ако случайността не го беше завела пред двореца дьо Конде точно когато брат му излизаше оттам. Шарл го чакаше едва на другия ден и Анри д’Анжу се надяваше да скрие от него двете цели, поради които бе пристигнал един ден по-рано: посещението си при красивата Мари дьо Клев, принцеса дьо Конде, и срещата си с полските пратеници.
Тази своя последна постъпка, чиито причини не бяха ясни на Шарл, херцог д’Анжу трябваше да обясни на майка си. И читателят, който както Анри дьо Навар сигурно се е заблудил относно тази постъпка, ще се възползува от обяснението.
И така, когато дълго очакваният херцог д’Анжу, влезе при майка си, Катерина, толкова студена и пресметлива обикновено, Катерина, която след заминаването на любимия си син не бе целувала никого така горещо освен Колини, обречен на смърт следващия ден, разтвори обятия за любимото си дете и го притисна до гърдите си в изблик на майчина любов, изненадващ за нейното изсушено сърце.
После го отдалечи от себе си, изгледа го и пак го разцелува.
— Ах, ваше величество — каза той, — понеже небето ми дава радостта да целуна без свидетели майка си, утешете най-нещастния човек на света!
— Боже мой, скъпо дете, какво се е случило?
— Нищо ново, майко. Аз обичам и съм обичан. Но именно тази любов е моето нещастие.
— Обяснете ми, синко! — каза Катерина.
— О, майко… тези пратеници, моето заминаване…
— Да — каза Катерина, — пратениците дойдоха и заминаването е неотложно.
— Не е неотложно, майко, но брат ми ще го ускори. Той ме ненавижда. Аз го засенчвам, затова иска да се отърве от мен.
Катерина се усмихна.
— Като ви дава престол, клети коронован нещастнико!
— О, какво ми важи, майко — поде Анри тревожно, — аз не искам да замина. Аз, френски принц, възпитан в страната на най-изящните нрави до най-добрата майка, обичан от най-очарователната жена на земята, да отида сред снеговете на края на света, да загина бавно сред тези груби хора, които пиянстват от сутрин до вечер и ценят достойнствата на краля си не повече от съдържанието на една бъчва! Не, майко, не искам да замина. Ще умра там!
— Хайде, Анри — каза Катерина, стискайки ръцете на сина си, — хайде, кажете ми истинската причина.
Анри сведе очи, сякаш не се осмеляваше дори пред майка си да признае какво става в сърцето му.
— Няма ли друга причина — запита Катерина, — не толкова сантиментална, по-разумна, политическа?
— Майко, не е моя грешка, ако тази мисъл е влязла в главата ми и може би заема повече място, отколкото би трябвало, но не ми ли казахте вие самата, че хороскопът, съставен при раждането на брат ми Шарл, му е предсказал ранна смърт?
— Да — каза Катерина, — но един хороскоп може да лъже, синко. Аз самата съм готова в този момент да си помисля, че всичките хороскопи лъжат.
— Но нали неговият хороскоп предсказваше това?
