— В хороскопа му се говореше за четвърт век. Но там не се казваше дали ще живее четвърт век, или ще царува четвърт век.
— Майко, направете така, че да остана тук. Брат ми е почти двадесет и четири годишен. След една година ще бъдем наясно.
Катерина се замисли дълбоко.
— Да — каза тя, — би било добре да останете, ако можеше.
— О, помислете, майко, какво нещастие ще бъде за мен, ако се окаже, че съм разменил френската корона с полска. Да се измъчвам там при мисълта, че можех да царувам в Лувъра сред този елегантен, образован двор, близо до най-добрата майка на света, чиито съвети биха ми спестили половината от работата и от умората, защото тя, свикнала да носи заедно с баща ми част от държавното бреме, не би отказала да го раздели и с мен. Ах, майко, аз бих станал велик монарх!
— Хайде, хайде, скъпо дете — каза Катерина, чиято най-сладка надежда беше това бъдеще, — не се отчайвайте! Не сте ли измислили някакво средство за уреждане на този въпрос?
— Разбира се, че съм мислил. И именно за това дойдох два-три дни по-рано, отколкото ме очакваха, като заблудих брат ми Шарл, че съм се върнал заради принцеса дьо Конде. Но аз пресрещнах Ласко, най- важния пратеник, казах му кой съм и при тази първа среща направих всичко възможно, за да ме намрази и се надявам, че успях.
— Скъпо дете — каза Катерина, — не бива така. Трябва да поставите интереса на Франция над вашите вкусове.
— Майко, интересът на Франция изисква ли в случай на злополука с брат ми Шарл да царува херцог д’Алансон или наварският крал?
— О, наварският крал ли? Никога, никога! — прошепна Катерина и безпокойство забули пак челото й, както винаги, когато се поставяше този въпрос.
— Бога ми — продължи Анри, — брат ми д’Алансон не е по-добър и не ни обича повече.
— Какво каза Ласко? — запита Катерина.
— Ласко сам се поколеба, когато го накарах да поиска по-скоро аудиенция. О, ако можеше да пише в Полша и да анулира избора ми.
— Безумие, синко, безумие… Думата на народното събрание е свещена.
— Най-сетне, майко, не би ли могло тези поляци да приемат брат ми вместо мен?
— Това не е невъзможно, но е трудно — отговори Катерина.
— Няма значение. Опитайте, постарайте се, поговорете с краля, майко. Обяснете всичко с любовта ми към принцеса дьо Конде. Кажете, че съм луд по нея, че съм си загубил ума. Всъщност той ме видя, като излизах от двореца на принца с Гиз, който в този случай постъпва като добър приятел.
— Да, за да образува лига. Вие не го виждате, но аз много добре го виждам.
— Напротив, майко, напротив, виждам, но междувременно го използвам. Какво лошо има в това един човек да ни прави услуга, като същевременно прави услуга на себе си.
— И какво каза кралят, като ви видя?
— Сякаш повярва, че единствено любовта ме е довела в Париж.
— А не ви ли поиска сметка какво сте правили през останалата част от нощта?
— Поиска ми, майко, но аз вечерях у Нантуйе, където направих страшен скандал, така че слухът за този скандал да се разпространи и кралят да не се усъмни къде съм бил.
— Значи, той не знае, че сте се видели с Ласко.
— Не знае абсолютно нищо.
— Добре. Толкова по-хубаво. Ще се опитам да му поговоря за вас, скъпо дете, но вие добре знаете, че този суров човек трудно се поддава на влияние.
— О, майко, майко, какво щастие, ако остана! Колко много ще ви обичам, ако въобще е възможно да ви обичам повече.
— Ако останете, ще ви изпратят пак на война.
— О, няма значение, стига да не напускам Франция.
— Ще ви убият.
— Майко, човек не умира от куршуми. Умира от мъка и от скука. Но Шарл няма да ми позволи да остана. Той ме ненавижда.
— Той ви завижда, мой красиви победителю, това е съвсем ясно. Защо сте толкова смел и щастлив? Защо едва двадесетгодишен спечелихте битки като Александър и Цезар? Но докато чакате, не разкривайте мислите си на никого. Преструвайте се на примирен. Любезничете с краля. Още днес ще се свика съвет в тесен кръг, за да се прочетат и обсъдят речите, които ще бъдат произнесени на церемонията. Разиграйте ролята на полски крал и оставете на мен грижата за останалото. Впрочем как завърши снощната експедиция?
— Тя пропадна, майко. Любовникът беше предупреден и излетя през прозореца.
— Тъй или иначе — каза Катерина, — все ще узная един ден кой е злият гений, който проваля всичките ми планове. Междувременно аз имам известни съмнения… и горко му!
— И така, майко?… — запита херцог д’Анжу.
— Оставете работата в мои ръце.
И тя целуна нежно Анри по очите, изтиквайки го леко вън от будоара си.
Скоро при кралицата дойдоха придворните дами. Шарл беше в чудесно настроение. Смелостта на сестра му Марго не го разсърди, а по-скоро го развесели. Той не мразеше толкова много Ла Мол и го бе чакал в коридора така разгорещено само защото това беше един вид лов от засада.
Д’Алансон, напротив, беше много разстроен. Неприязънта, която винаги беше изпитвал към Ла Мол, се бе превърнала в омраза от момента, в който бе разбрал, че сестра му го обича.
Маргьорит беше замислена, но следеше зорко всичко. Тя имаше за какво да си спомня и за какво да бди.
Полските пратеници бяха изпратили текста на речите, които щяха да произнесат.
Никой вече не спомена на Маргьорит за сцената от предната вечер, сякаш въобще не бе станало нищо. Тя прочете речите на пратениците и освен Шарл всеки представи отговора си за обсъждане. Шарл предостави на Маргьорит да отговаря, както намери за добре. Но направи много възражения върху начина на изказване на д’Алансон, а когато дойде ред до речта на Анри д’Анжу, той просто го съсипа, карайки го настървено да поправя и да изменя.
Това съвещание отрови духовете, макар че не се стигна до явно избухване.
Анри д’Анжу, който трябваше да поправи почти изцяло речта си, излезе, за да се заеме с тази задача. След счупеното стъкло Маргьорит нямаше други известия от наварския крал, затова се върна в стаята си, надявайки се, той да отиде при нея.
Д’Алансон, който бе съзрял колебание в очите на брат си д’Анжу и долови многозначителния поглед, разменен между майка му и него, се оттегли, за да разгадае зараждащата се интрига. А Шарл се канеше да отиде в работилницата си, за да доизкове едно копие, когато Катерина го спря.
Шарл подозираше, че майка му ще се противопостави на волята му. Той се спря и я изгледа втренчено.
— Е, добре, какво има?
— Още една дума, ваше величество. Ние забравихме нещо, а то не е без значение. За кога да насрочим публичното посрещане?
— Ах, вярно — каза кралят и седна отново. — Да поговорим за това, майко. Кажете вие. За кога бихте желали да го насрочим?
— Стори ми се — отговори Катерина, — че в самото мълчание на ваше величество, в привидното забравяне, имаше нещо дълбоко пресметнато.
— Не — каза Шарл, — защо мислите така, майко?
— Защото — добави Катерина кратко — не трябва, струва ми се, синко, поляците да си помислят, че толкова разпалено гоним тази корона.
— Напротив, майко — каза Шарл, — те побързаха да дойдат тук от Варшава. Чест за чест, учтивост за учтивост.
— Ваше величество може би има право в едно отношение, както аз може би не греша в друго. И така,
