— Дойдох, ваше величество — каза тя, все така коленичила и с почти обезумял поглед, — дойдох да ви попитам дали той не е тук.
— Тук, кой? За кого говорите, баронесо? Защото аз наистина не разбирам нищо.
— За краля.
— За краля? Вие го преследвате чак при мен? Нали знаете, че той не идва тук.
— Ах, ваше величество — продължи баронеса дьо Сов, без да отговори на всичките тези нападки и сякаш без да ги почувствува, — ах, господи, дано да е тук!
— Защо?
— Боже мой, ваше величество, защото избиват хугенотите! А наварският крал е начело на хугенотите.
— О! — възкликна Маргьорит, като улови баронеса дьо Сов за ръка и я принуди да стане. — О, съвсем го бях забравила! Впрочем аз никога не съм и помисляла, че един крал може да бъде изложен на същите опасности като другите хора.
— Много по-големи, ваше величество, хиляди пъти по-големи! — извика Шарлот.
— Вярно. Херцогиня дьо Лорен ме беше предупредила. Аз му казах да не излиза. Дали е излязъл?
— Не, не. Той е в Лувъра. Но не мога да го намеря. И ако не е тук…
— Той не е тук.
— О! — възкликна скръбно баронеса дьо Сов. — Свършено е с него! Защото кралицата-майка се закле той да умре.
— Да умре? Ах, вие ме ужасявате! Невъзможно!
— Ваше величество — поде баронеса дьо Сов с буйност, подтиквана от страстта, — казвам ви, че никой не знае къде е наварският крал!
— А къде е кралицата-майка?
— Кралицата-майка ме изпрати да потърся херцог дьо Гиз и дьо Таван, които бяха в нейната молитвена. После ме освободи. И тогава, простете ми, ваше величество, аз се качих в стаята си както обикновено и зачаках.
— Мъжа ми, нали? — запита Маргьорит.
— Но той не дойде, ваше величество! Тогава го потърсих навред. Питах за него всички. Само един войник ми каза, че уж го забелязал сред войниците, които го придружавали с голи шпаги малко преди да започне клането. А клането започна преди час.
— Благодаря, баронесо — каза Маргьорит, — и макар че чувството, което ви подтиква, е ново оскърбление за мен, благодаря ви.
— О, простете ми, ваше величество — каза баронеса дьо Сов. — Ще се върна в стаята си по-силна след вашата прошка, защото не смея да ви последвам дори отдалеч. Маргьорит й протегна ръка.
— Ще отида при кралица Катерина. Върнете се у вас. Наварският крал е под мое покровителство. Аз му обещах съюз и ще сдържа обещанието си.
— Но ако не можете да проникнете при кралицата-майка, ваше величество?
— Тогава ще се обърна към брат си Шарл и той ще трябва да ме изслуша.
— Вървете, вървете, ваше величество — каза Шарлот, правейки път на Маргьорит, — и нека бог ви съпътства.
Маргьорит се затича по коридора. Но като стигна до края, се обърна, за да се увери, че баронеса дьо Сов не е останала назад. Баронеса дьо Сов я следваше.
Наварската кралица видя как тя тръгна по стълбата, която водеше към апартамента й, и продължи пътя си към кралицата-майка.
Всичко се беше изменило. Вместо тълпата забързани придворни, които обикновено правеха път на кралицата, поздравявайки я почтително, Маргьорит срещаше само гвардейци с обагрени в червено алебарди и дрехи, напоени с кръв, и благородници с разкъсани плащове и почернели от барут лица, носещи заповеди и бързи послания, едните влизащи, другите излизащи, и цялото това гъмжило в галериите изглеждаше страшно и многочислено.
Маргьорит продължаваше да върви напред и накрая стигна до преддверието на кралицата-майка. То се охраняваше от два реда войници, които не позволяваха на никого да проникне вътре без парола.
Маргьорит напразно се опита да пробие тази жива бариера. Няколко пъти вратата се отваря и затваря и всеки път през пролуката се виждаше Катерина, подмладена, оживена и енергична, като че ли нямаше повече от двадесет години. Тя пишеше, получаваше писма, разпечатваше ги, даваше заповеди, обръщаше се към едни с думи, към други с усмивка и най-приятелски се усмихваше на тези, които бяха покрити с най- много прах и кръв.
Сред всичкото това суетене, което изпълваше със страшен шум Лувъра, от улицата долиташе все по- зачестената стрелба от аркебузи. „Никога няма да се добера до нея — каза си Маргьорит, след като беше направила три безполезни, опита пред стражата. — Вместо да си губя времето, по-добре да отида при брат ми.“
В този момент мина херцог дьо Гиз. Той идваше само да съобщи на кралицата за смъртта на адмирала и пак да се върне в касапницата.
— О, Анри — извика Маргьорит, — къде е наварският крал?
Херцогът я изгледа удивено, поклони й се и без да отговори, излезе със своите войници.
Маргьорит се спусна към един капитан, който се канеше да излезе от Лувъра, и преди тръгването си даде команда на войниците си да заредят аркебузите.
— Къде е наварският крал? — запита тя. — Господине, къде е наварският крал?
— Не зная, ваше величество — отговори капитанът. — Аз не служа при негово величество.
— А, любезни Рьоне — извика Маргьорит, разпознавайки парфюмериста на Катерина. — Вие ли сте… вие ли току-що излязохте от майка ми… Не знаете ли какво е станало с мъжа ми?
— Негово величество наварският крал съвсем не ми е приятел, ваше величество… Би трябвало да си спомните. Казват дори — прибави парфюмеристът с гримаса, която приличаше повече на скърцане със зъби, отколкото на усмивка, — казват дори, че той се осмелявал да ме обвинява, че в съучастничество с нейно величество Катерина съм отровил майка му!
— Не, не — извика Маргьорит, — не вярвайте на това, добри ми Рьоне!
— О, малко ме интересува, ваше величество — каза парфюмеристът. — Нито наварският крал, нито приближените му са кой знае колко страшни в този момент.
И той обърна гръб на Маргьорит.
— Господин дьо Таван, господин дьо Таван! — извика тя. — Една дума, само една дума, моля ви!
Таван, който току-що минаваше, се спря.
— Къде е Анри дьо Навар? — запита Маргьорит.
— Бога ми — отговори Таван високо, — предполагам, че скита из града с техни сиятелства д’Алансон и дьо Конде.
После каза съвсем тихо, така че само Маргьорит да го чуе:
— Красива кралице, ако искате да видите този, за чието място бих дал живота си, почукайте на оръжейната на краля.
— О, благодаря ви, Таван — отговори Маргьорит, която от всичките приказки на Таван беше чула само последното указание. — Благодаря, отивам.
И спускайки се нататък, тя прошепна:
— О, след всичко, което му обещах, след начина, по който той се държа към мене, когато бях скрила този неблагодарник Анри в будоара си, не мога да го оставя да загине.
И тя почука на вратата на кралските покои, но те се охраняваха отвътре от две отделения гвардейци.
— Не може да се влиза при краля — каза офицерът приближавайки се бързо до нея.
— Дори и аз ли? — запита Маргьорит.
— Заповедта е обща за всички.
— И за мен, наварската кралица! За мен, неговата сестра!
— Заповедта не допуска изключения. Моля да ме извините, ваше величество.
И офицерът затвори вратата.
