човек, и бледото му лице посиня.
— Смърт, отричане или Бастилия! — извика той, прицелвайки се в наварския крал.
— О, ваше величество — извика Анри, — нима ще ме убиете, мен, своя брат?
Анри с несравнимата прозорливост, която беше най-голямата му сила, отклони отговора, който му искаше Шарл IX. Защото, без никакво съмнение, ако този отговор беше отрицателен, Анри щеше да бъде убит.
Така, понеже след крайните пароксизми на яростта непосредствено настъпва реакция, Шарл IX не повтори въпроса си към наварския крал и след моментно колебание, ръмжейки глухо, той се обърна към отворения прозорец и се прицели в един човек, който тичаше по отсрещния кей.
— Трябва все пак да убия някого! — извика Шарл IX, блед като мъртвец, с налени с кръв очи.
И стреляйки, повали човека, който тичаше. Анри простена.
Тогава, обзет от страшно въодушевление, Шарл пълнеше и стреляше без почивка, надавайки радостни викове всеки път, когато улучеше.
„Свършено е с мен! — каза си наварският крал. — Когато вече няма кого да убива, ще убие мен!“
— Е, какво? — чу се внезапно един глас зад тях. — Свършено ли е вече?
Беше влязла Катерина Медичи, тя бе дошла, без да я чуят, при последния изстрел.
— Не, хиляди гръмотевици! — изръмжа Шарл, като хвърли аркебузата на пода. — Не, вироглавецът с вироглавец… не иска!
Катерина не отговори. Тя извърна бавно очи към тази част на стаята, където седеше Анри, неподвижен като фигурите от гоблена, на който се беше облегнал. После отправи поглед към Шарл, сякаш искаше да каже: „Тогава защо е още жив?“
— Той е жив, жив е — измърмори Шарл IX, който отлично разбра този поглед и затова отговори без колебание, — той е жив, защото… е мой роднина.
Катерина се усмихна.
Анри видя тази усмивка и разбра, че трябва да се бори главно с Катерина.
— Ваше величество — каза той, — всичко идва от вас, разбирам отлично, а не от шурея ми Шарл. Ваша е идеята да ме привлечете в клопка, вие сте измислили да направите дъщеря си примамка, която да ни погуби всички. Вие ме отделихте от жена ми, за да не й причините мъката да ме види убит пред собствените й очи…
— Да, но това няма да стане — извика друг един треперещ и страстен глас, който Анри веднага позна и който накара Шарл IX да потрепери от изненада, а Катерина от ярост.
— Маргьорит! — прошепна Шарл IX.
— Дъще! — измърмори Катерина.
— Ваше величество — каза Маргьорит на Анри, — вие ме обвинихте с последните си думи и едновременно имате и нямате право. Имате право, защото аз действително съм средството, с което си послужиха, за да ви погубят всички. И нямате право, защото аз не знаех, че вие отивате към собствената си гибел. Аз самата, господине, както ме виждате, дължа живота си на една случайност, защото може би майка ми ме е забравила. Но щом узнах, че сте в опасност, аз си припомних своя дълг. И така, дългът на съпругата е да сподели съдбата на своя мъж. Изпратят ли ви в изгнание, господине, аз ще ви последвам в изгнанието. Затворят ли ви, и аз ще бъда пленница. Ако ви убият, умирам и аз.
И тя протегна на мъжа си ръка; Анри я улови ако не с любов, то поне с признателност.
— Ах, моя бедна Марго — каза Шарл IX, — по-добре ще направиш да го склониш да стане католик.
— Ваше величество — отговори Маргьорит с онова гордо достойнство, което й бе така присъщо. — Ваше величество, вярвайте ми, заради самия вас, не искайте подобна подлост от един принц от вашето семейство.
Катерина хвърли многозначителен поглед към Шарл.
— Братко — извика Маргьорит, която също както и Шарл IX разбра страшния поглед на Катерина. — Братко, размислете, вие го направихте мой съпруг!
Шарл IX, попаднал между повелителния поглед на Катерина и умолителния поглед на Маргьорит като между две противоположни стихии, остана за миг нерешителен и най-сетне Ормузд5 надделя.
— Действително, ваше величество — каза той на ухото на Катерина, — Марго има право, Анрио ми е зет.
— Да — отговори Катерина, също на ухото на сина си, — а ако не беше?
Глава 11
Глогината в гробището Сент-Иносан
Като се прибра в покоите си, Маргьорит напразно се помъчи да отгатне думите, казани от Катерина Медичи тихо на Шарл IX, които бяха прекратили веднага страшното съвещание за живот и смърт.
Част от сутринта тя прекара в грижи по Ла Мол, а другата в безплодно старание да разгадае загадката.
Наварският крал беше останал пленник в Лувъра. Повече от всякога преследваха хугенотите. След страшната нощ последва още по-отвратителен ден на жестоки кланета. Камбаните вече не биеха тревога, а Te Deum6 и звънките пиринчени удари, отекващи сред покушенията и пожарите, може би бяха по-тъжни на слънчевата светлина, отколкото погребалният звън сред мрака на предишната нощ. Това не беше всичко. Странно нещо се беше случило. Една глогина, която бе цъфтяла през пролетта и която както обикновено бе загубила уханната си украса през юни, бе разцъфтяла отново през нощта и католиците, които виждаха в това събитие чудо, разгласявайки го, превръщаха господ в свой съучастник и се отправиха в шествие с кръст и знаме начело към гробището Сент-Иносан, където цъфтеше тази глогина. Това своего рода одобрение, дадено от небето за клането, което се извършваше, беше удвоило разпалеността на убийците. И докато градът продължаваше да предлага трагични зрелища на всяка улица, на всеки кръстопът, на всеки площад, Лувърът се беше обърнал в обща гробница на всички протестанти, които се намираха там в момента на сигнала. Наварският крал, принц дьо Конде и Ла Мол единствени оцеляха.
Успокоена за раните на Ла Мол, които, както беше казала вечерта, бяха опасни, но не смъртоносни, Маргьорит се занимаваше само с едно — да спаси живота на мъжа си, който все още беше застрашен. Несъмнено първото чувство, което я беше завладяло като съпруга, бе честното състрадание към един мъж, комуто, както самият беарнец бе казал, тя се бе заклела ако не в любов, то поне в съюз. Но после към него се беше промъкнало друго, не толкова безкористно чувство в сърцето на кралицата.
Маргьорит беше честолюбива. Маргьорит беше почти разчитала на кралската корона с женитбата си с Анри дьо Бурбон. Разкъсвана от една страна от френските крале и от друга — от испанските, които малко по малко бяха отнели половината й територия, Навара можеше да стане истинско кралство, а френските хугеноти нейни поданици, ако Анри дьо Бурбон оправдаеше очакванията, като проявеше смелостта, за която бе давал доказателство в редките случаи, когато бе размахвал шпагата си. Маргьорит беше хитра и умна; тя бе прозряла и пресметнала добре всичко: ако загубеше Анри, не губеше само съпруга, а и престола.
Тя беше стигнала до тези свои съкровени мисли, когато на тайната врата се почука. Маргьорит потрепери, защото само трима души идваха през тази врата: кралят, кралицата-майка и херцог д’Алансон. Тя полуотвори вратата на будоара, направи знак за мълчание на Жийон и на Ла Мол и отиде да отвори на посетителя.
Този посетител беше херцог д’Алансон.
Младият човек беше изчезнал предната вечер. За миг Маргьорит се бе изкушила от мисълта да поиска неговото застъпничество в полза на наварския крал, но една страшна мисъл я беше възпряла: бракът беше сключен против неговата воля. Франсоа ненавиждаше Анри и беше запазил неутралитет по отношение на беарнеца само защото беше уверен, че Анри и жена му са чужди един на друг. Една проява на внимание от страна на Маргьорит към нейния съпруг можеше всъщност вместо да отстрани, да доближи до гърдите му един от трите кинжала, които го заплашваха.
Маргьорит потрепери, като видя младия принц, повече отколкото би потреперила, ако видеше Шарл IX или самата кралица-майка. Човек не би казал впрочем, като погледне херцога, че става нещо необичайно в града или в Лувъра. Той беше облечен както винаги изискано, дрехите и бельото му излъчваха парфюми,
