Купидон, Амур. Да, този, който има колчан, стрели и крила. Дявол да го вземе, да живее набожността!
— Ти имаш особен маниер да се молиш, твърде буен! Хвърляш камъни по главите на хугенотите.
— Мен да ми е чиста съвестта, пък хората нека си приказват. Ах, Маргьорит, как и най-хубавите мисли и най-прекрасните постъпки се преиначават в устата на простолюдието.
— Простолюдието ли? Та нали моят брат Шарл те поздрави с този подвиг!
— Твоят брат Шарл, Маргьорит, е голям ловец, който тръби с рог през целия ден. И от това много е отслабнал… Така че аз не приемам дори комплиментите му. Впрочем хубаво му отговорих на твоя брат Шарл. Не чу ли отговора ми?
— Не, ти говореше много тихо.
— Толкова по-добре. Ще ти съобщя една новина. Но довърши това, което щеше да ми казваш, Маргьорит.
— Работата е там, че… че…
— Какво?
— Работата е там — каза засмяна кралицата, — че ако камъкът, за който говореше моят брат Шарл, е бил хвърлен с политически подбуди, по-добре да се въздържа.
— Ясно! — възкликна Анриет. — Избрала си си хугенот. Бъди спокойна. За да не тревожа съвестта ти, обещавам ти да си избера и аз един при пръв възможен случай.
— Аха, изглежда, че този път си си избрала католик.
— Дявол да го вземе! — възкликна херцогинята.
— Добре, добре, разбирам.
— И какъв е нашият хугенот?
— Аз не съм си го избирала. Този млад човек не ми е никакъв и може би никога няма да ми стане каквото и да било.
— И все пак как изглежда той? Нищо не ти пречи да ми го опишеш! Знаеш колко съм любопитна.
— Един нещастен млад човек, хубав като Нисос на Бенвенуто Челини, който потърси убежище в моите покои.
— О!… Без ти да си го насърчила?
— Горкият момък! Не се смей така, Анриет, защото в този момент той все още е между живота и смъртта.
— Значи, е болен?
— Той е тежко ранен.
— Неприятна работа. Ранен хугенот. Особено в дните, които изживяваме. Какво ще правиш с този ранен хугенот, който не ти е никакъв и никога няма да ти стане?
— Той е в моя будоар, аз го крия и искам да го спася.
— Той е красив, млад, ранен, ти си го скрила в будоара си, искаш да го спасиш. Този хугенот ще бъде голям неблагодарник, ако не ти е премного признателен.
— Той ми е признателен вече, боя се… повече, отколкото бих желала.
— И той те интересува… горкият млад човек.
— Само… от човеколюбие.
— Ах, човеколюбие, моя мила кралице. Все тази добродетел ни погубва нас жените!
— Да, и нали разбираш, понеже всеки момент в покоите ми могат да влязат кралят, херцог д’Алансон, майка ми и дори мъжът ми…
— Ти искаш да ме помолиш да скрия твоя малък хугенот, докато е болен, нали така? При условие, че ще ти го върна, като оздравее.
— Присмехулка — каза Маргьорит, — кълна ти се, че не отивам толкова далеч. Само ако можеш да измислиш начин да скриеш горкия младеж. Ако можеш да запазиш живота, който аз му спасих, уверявам те, ще ти бъда истински признателна. Ти си свободна в двореца дьо Гиз, нямаш нито девер, нито мъж, който да те шпионира и да те проверява, и освен това зад твоята стая, където никой, скъпа Анриет, няма щастието и правото да влиза, имаш голям будоар като моя. Е, добре, заеми ми този будоар за моя хугенот и щом той оздравее, ще отвориш клетката и птичката ще излети.
— В цялата работа има само едно неудобство, скъпа кралице, клетката е вече заета.
— Как, значи, и ти си спасила някого?
— Точно това отговорих на твоя брат.
— Аха, разбирам. Ето защо говореше така тихо, та не чух.
— Слушай, Маргьорит, това е една чудесна история. Не по-малко красива и не по-малко поетична от твоята. След като ти оставих шестима от моите гвардейци, аз се прибрах с останалите шест в двореца дьо Гиз. Оттам гледах как ограбват и палят една къща, която е отделена от двореца само с улицата Катр-Фис. Изведнъж чух женски писъци и мъжки ругатни. Аз излязох на балкона и първо видях една шпага, която с блясъка си като че ли сама осветяваше цялата сцена. Любувах се на това яростно острие, нали обичам хубавите работи! Естествено после почнах да разглеждам и ръката, която въртеше шпагата, и тялото, към което принадлежеше тази ръка. Сред ударите и виковете най-сетне различих човека и видях… героя… Аякс Теламон. Чух глас, гласа на Стентор. Изпаднах във възторг, тръпнех, треперех при всеки удар, който го застрашаваше, при всеки замах на неговата рапира. Четвърт час безкрайно вълнение, каквото, знаеш ли, мила кралице, никога не бях изпитвала и дори не подозирах, че може да съществува. Така седях онемяла, едва дишаща, задъхана, загледана в това зрелище, когато изведнъж моят герой изчезна.
— Как така?
— Под камъка, който му хвърли една стара жена, и тогава подобно на Кир аз се опомних и завиках: „Помощ, помощ!“ Нашите войници излязоха, вдигнаха го и го внесоха в стаята, която ти ми искаш за твоето протеже.
— Уви, разбирам тази история, скъпа Анриет — каза Маргьорит, — защото тя е почти като моята.
— С тази разлика, мила кралице, че като услужвам на моя крал и на моята религия, аз няма защо да отпращам от къщи господин Анибал дьо Коконас.
— Той Анибал дьо Коконас ли се казва? — запита Маргьорит, избухвайки в смях.
— Ужасно име, нали? — каза Анриет. — Е, добре, този, който го носи, е достоен за него. Какъв воин, дявол да го вземе! Колко кръв проля! Слагай маската си, скъпа кралице, ето че стигнахме до двореца.
— Защо да слагам маската си?
— Защото искам да ти покажа моя герой.
— Хубав ли е?
— Струваше ми се прекрасен по време на битката. Вярно, че беше нощ и аз го видях само на светлината на факлите. Тази сутрин на дневна светлина, признавам си, той загуби малко. Все пак мисля, че ще останеш доволна.
— И така, на моето протеже е отказан подслон в двореца дьо Гиз. Аз съм страшно затруднена, защото това е последното място, където биха дошли да търсят един хугенот.
— Нищо подобно. Ще накарам да го пренесат тук тази вечер, единият ще лежи в ъгъла отдясно, другият в ъгъла отляво.
— Ако те разберат, че единият е протестантин, а другият католик, ще се избият.
— О, няма опасност, господин дьо Коконас е получил на лицето си удар, от който почти нищо не вижда. Твоят хугенот пък е получил удар в гърдите, от който почти не може да се движи. Освен това ти ще му кажеш да мълчи по въпросите на религията и всичко ще се нареди чудесно.
— Добре, така да бъде.
— Да влезем, значи, решено.
— Благодаря — каза Маргьорит, стискайки ръката на приятелката си.
— Тук, госпожо, вие отново ставате величество — каза херцогиня дьо Невер. — И така, позволете ми да ви окажа всички почести на двореца дьо Гиз, както следва да бъдат оказани на наварската кралица.
И херцогинята, слизайки от носилката, почти коленичи, за да помогне на Маргьорит да слезе на свой ред. После, посочвайки й с ръка вратата на двореца, охранявана от двама часовои с аркебузи, тя тръгна на няколко крачки зад кралицата, която вървеше величествено пред херцогинята, запазваща своето почтително държане, тъй като всеки момент можеше да я види някой. Като стигнаха в стаята, херцогинята затвори вратата и извика веднага своята камериерка сицилианка.
