— О, ваше величество! — извика Ла Мол, чиито сили се възвърнаха при това име, което кралицата произнесе тихо, надявайки се, че само Жийон ще я чуе. — Ваше величество, моля ви на колене, оставете ме да изляза, мъртъв или жив, ваше величество, смилете се над мен! О, вие не ми отговаряте! Е, добре, аз ще говоря! И надявам се, като заговоря, да ме изпъдите.
— Мълчете, нещастнико! — каза Маргьорит, безкрайно очарована от упреците на младия човек. — Млъкнете най-сетне!
— Ваше величество — поде Ла Мол, който несъмнено не откри в гласа на Маргьорит очакваната суровост. — Ваше величество, повтарям ви, от будоара се чува всичко. О, не ме карайте да умра от смърт, която дори най-жестоките палачи не биха се осмелили да измислят.
— Тихо, тихо! — каза Маргьорит.
— О, ваше величество, вие сте безмилостна! Не желаете нищо да слушате, не искате нищо да чуете. Разберете най-сетне, аз ви обичам…
— Мълчете, като ви казвам! — прекъсна го Маргьорит, притискайки хладната си уханна ръка върху устата на младия човек, който я улови с две ръце и залепи устни до нея.
— Но… — прошепна Ла Мол.
— Замълчете, дете. Що за непокорник, който не иска да се подчини на своята кралица?
После, изскачайки от будоара, тя затвори вратата, облегна се на стената и притисна с трепереща ръка бързо туптящото си сърце.
— Отвори, Жийон! — заповяда тя.
Жийон излезе от стаята и миг след това изящното, умно и малко неспокойно лице на наварския крал се появи под вдигнатата завеса.
— Викали сте ме, кралице — каза наварският крал.
— Значи, ваше величество е получил моето писмо.
— И то с известно учудване, признавам — каза Анри, оглеждайки се наоколо подозрително, подозрение, което впрочем много скоро се разсея.
— И не без известно безпокойство, нали, ваше величество? — добави Маргьорит.
— Признавам. Така както съм заобиколен от настървени врагове и приятели, още по-опасни от враговете ми, аз си припомних, че една вечер видях да блясва в очите ви великодушие — вечерта на нашата сватба. Че друг един ден видях в очите ви смелост. И този друг ден беше вчера, денят, определен за моята смърт.
— И после, ваше величество? — запита Маргьорит, като се усмихна, докато Анри сякаш искаше да прочете най-съкровените й мисли.
— И после, кралице, размисляйки върху всичко това, аз си казах преди малко, докато четях вашата бележка, с която ме канехте да дойда: „Без приятели, пленник, обезоръжен, на наварския крал му остава само едно — да умре славно и смъртта му да бъде записана в историята, да умре, предаден от жена си.“ И дойдох.
— Ваше величество — отговори Маргьорит, — вие ще заговорите другояче, когато узнаете, че всичко, което става в тази минута, е дело на личност, която ви обича… и която вие обичате.
Анри едва не отстъпи при тези думи и сивите му проницателни очи под черните вежди се отправиха въпросително и любопитно към кралицата.
— О, успокойте се, ваше величество — каза усмихната тя. — Не твърдя, че аз съм тази личност.
— Но все пак, нали вие ми изпратихте ключа? И нали този почерк е вашият?
— Почеркът е мой, признавам. Писмото изпратих аз, не отричам. Но колкото се отнася до ключа, това вече е друг въпрос. Достатъчно е да знаете, че той е преминал през ръцете на четири жени, преди да достигне до вас.
— На четири жени ли! — възкликна Анри изненадан.
— Да, през ръцете на четири жени — каза Маргьорит. — Ръцете на кралицата-майка, ръцете на баронеса дьо Сов, ръцете на Жийон и най-сетне моите.
Анри се помъчи да разреши тази загадка.
— Да поговорим разумно, ваше величество, и най-важното откровено. Този слух, който се разнесе, че ваше величество е решил да приеме католицизма, отговаря ли на истината?
— Този слух е лъжлив, кралице, аз още не съм се съгласил.
— Но все пак сте решили, нали?
— Още размишлявам. Какво искате да направя? На двадесет години, почти достигнал до престола, триста дяволи, има неща, които струват много повече от една литургия.
— И между тези неща и животът, нали?
Анри не можа да сдържи една лека усмивка.
— Вие не ми казвате всичко, което мислите, ваше величество — каза Маргьорит.
— Аз говоря с недомлъвки на моите съюзници, кралице, защото, както знаете, ние още сме само съюзници. Защото, ако бяхте едновременно моя съюзница… и…
— И ваша жена, нали?
— Бога ми, да… и моя жена.
— Тогава?
— Тогава може би нещата щяха да стоят иначе. И може би аз щях да държа да остана крал на хугенотите, както разправят… Сега трябва да се задоволя да живея.
Маргьорит погледна Анри така странно, че би събудила подозренията му, ако наварският крал не беше толкова умен.
— Сигурен ли сте поне, че ще постигнете това? — попита тя.
— Почти — каза Анри. — Вие знаете, госпожо, че на този свят човек не е сигурен в нищо.
— Действително — каза Маргьорит, — ваше величество проявява такава скромност и показва такава незаинтересованост, че след като се отказва от короната, след като се отказва от религията си, той вероятно ще се откаже, или поне така се надяват, и от съюза си с една френска принцеса.
Тези думи криеха такова дълбоко значение, че Анри неволно потрепери. Но овладявайки светкавично това вълнение, той отвърна:
— Благоволете да си спомните, кралице, че в този момент аз съм лишен от свободна воля. Така че ще направя това, което ми заповяда френският крал. Колкото се отнася до мен, ако биха ме попитали по този въпрос, когато става дума не за нещо друго, а за моя престол, за моето щастие и за моя живот, то вместо да градя своето бъдеще върху правата, които ми дава нашият принудителен брак, бих предпочел да се погреба като ловец в някой замък или монах в някой манастир.
Това спокойно примирение пред съдбата, това отричане от всичко светско изплашиха Маргьорит. Тя си помисли, че може би разтрогването на брака е било решено между Шарл IX, Катерина и наварския крал. Защо и нея да не я изиграят или да я пожертвуват? Защото е сестра на единия и дъщеря на другата? Опитът я беше научил, че тя не може да разчита за своята безопасност на това обстоятелство. Честолюбието загриза сърцето на младата жена или по-скоро на младата кралица, която стоеше премного над дребните слабости, за да се поддаде на оскърбеното честолюбие: при всяка жена, дори и най- посредствената, когато обича, любовта не познава такива мъки, защото истинската любов е също амбиция.
— Ваше величество — каза Маргьорит с насмешливо презрение — няма голямо доверие, както ми се струва, в звездата, която сияе над челото на всеки крал.
— А — каза Анри, — това е, защото, колкото и да търся моята в този момент, не мога да я видя, открита в бурята, която тътне над мен в този час.
— А ако диханието на една жена разпръсне бурята и придаде още по-силен блясък на тази звезда?
— Трудно е — каза Анри.
— Отричате ли съществуването на тази жена, господине?
— Не, отричам само властта й.
— Искате да кажете добрата й воля.
— Аз казах „властта“ и повтарям тази дума. Жената е истински силна само когато любовта и интересът са обединени в нея, и то в еднаква степен. Ако само едно от тези две чувства я владее, тя става уязвима като Ахил. А на любовта на тази жена, ако не се лъжа, аз не мога да разчитам.
