— Мика — запита тя на италиански, — как е господин графът?
— Все по-добре е и по-добре.
— И какво прави той?
— В този момент, струва ми се, ваше сиятелство, че закусва.
— Добре — каза Маргьорит, — щом апетитът се възвръща, това е добър признак.
— Ух, вярно, бях забравила, че ти си ученичка на Амброаз Паре. Хайде, Мика!
— Отпращаш ли я?
— Да, за да ни пази.
Мика излезе.
— А сега — запита херцогинята, — как искаш, ти да влезеш при него или да го извикам той да дойде?
— Нито едното, нито другото. Бих искала да го видя, без той да ме види.
— Какво те интересува, след като си с маска?
— Той може да ме познае по косите, по ръцете, по някоя скъпоценност.
— Ох, колко предпазлива е станала, откакто се е омъжила, моята хубава кралица!
Маргьорит се усмихна.
— Добре. Има само един начин… — каза херцогинята.
— Какъв?
— Да го видиш през дупката на ключалката.
— Съгласна съм, заведи ме.
Херцогинята улови Маргьорит за ръка и я заведе до една врата, пред която имаше завеса, наведе се, коленичи и погледна през отвора на ключалката — ключ нямаше.
— Наистина — каза тя, — той е на масата и е обърнат с лице към нас. Ела!
Кралица Маргьорит зае мястото на своята приятелка и на свой ред прилепи око до дупката на ключалката. Коконас, както беше казала херцогинята, седеше до богато подредената маса, която раните не му пречеха до почете.
— Ах, боже мили! — извика Маргьорит и се изправи.
— Какво има? — запита изненадана херцогинята.
— Невъзможно! Не! Да! О, бога ми, това е той!
— Кой той?
— Шт — каза Маргьорит, улавяйки за ръка херцогинята. — Този, който искаше да убие моя хугенот, който го преследва чак до стаята ми и го рани с шпагата си в ръцете ми. О, Анриет, какво щастие, че той не ме видя!
— Е! Щом си го видяла как се бие, кажи, нали е хубав?
— Не зная каза Маргьорит, — защото аз гледах този, когото той преследваше.
— А как се казва този, когото той преследваше?
— Нали няма да произнесеш името му пред него?
— Не, обещавам ти.
— Льорак дьо Ла Мол.
— Е, как ти се вижда?
— Господин дьо ла Мол ли?
— Не, господин дьо Коконас.
— Боже мой — каза Маргьорит, — струва ми се, че…
Тя се спря.
— Хайде, хайде — каза херцогинята, — виждам, че го мразиш заради раната, която е нанесъл на твоя хугенот.
— Струва ми се — каза Маргьорит, смеейки се, — че моят хугенот не му е останал длъжен. И белега с който е разкрасил окото му…
— Тогава те са квит и можем да ги помирим. Изпрати ми твоя ранен.
— Не, не още. По-късно.
— Кога?
— Когато дадеш на твоя друга стая.
— Коя?
Маргьорит погледна приятелката си, която след кратко мълчание също я погледна, и избухна в смях.
— Добре, така да бъде — съгласи се херцогинята. — И тъй, съюз, по-здрав от когато и да било.
— Искрено приятелство завинаги — отговори кралицата.
— А паролата, условния знак, ако имаме нужда една от друга?
— Тройното име на твоя троен бог — Ерос, Купидон, Амур.
И при тези думи двете жени се разделиха, след като се целунаха за втори път и след като си стиснаха ръка за двадесети път.
Глава 13
Случва се някои ключове да отварят и врати, за които не са направени
Наварската кралица, връщайки се в Лувъра, завари Жийон в голяма тревога. Баронеса дьо Сов беше идвала в нейно отсъствие и бе донесла ключа, даден й от кралицата-майка. Този ключ беше от стаята, където бе затворен Анри. Очевидно кралицата-майка имаше нужда с оглед на някакъв свой замисъл беарнецът да прекара тази вечер при баронеса дьо Сов.
Маргьорит взе ключа и го повъртя в ръка. Тя прецени всяка дума на баронеса дьо Сов, претегли ги буква по буква в ума си и й се стори, че отгатва плана на Катерина.
Взе перо и мастило и написа на свой лист:
Вместо да отидете тази вечер при баронеса дьо Сов, елате при наварската кралица.
После нави листа, пъхна го в дупката на ключа и заповяда на Жийон, щом се спусне нощта, да пъхне този ключ под вратата на пленника.
След тая първа грижа Маргьорит помисли за горкия ранен. Тя затвори всички врати, влезе в будоара и за свое голямо учудване завари Ла Мол облечен в разкъсаните си и окървавени дрехи.
Като я видя, той се опита да стане, но понеже залиташе още, не можа да се задържи прав и падна върху канапето.
— Какво се е случило, господине? — запита Маргьорит. — Защо изпълнявате така лошо предписанията на вашия лекар? Бях ви препоръчала почивка, а вие, вместо да ми се подчините, правите тъкмо обратното.
— О, ваше величество — каза Жийон, — не е моя грешка. — Аз молих, умолявах господин графа да не прави тази лудост, но той ми заяви, че не може повече да остане в Лувъра.
— Вие искате да напуснете Лувъра? — каза Маргьорит, гледайки учудено младия човек, който сведе очи. — Това е невъзможно. Вие не можете да ходите. Вие сте блед и безсилен. Коленете ви треперят. И тази сутрин раната в рамото ви кървеше.
— Вчера — отговори младият човек — аз молех ваше величество да ме приюти за вечерта. Днес ви умолявам да благоволите да ми разрешите да си отида.
— Но — каза Маргьорит удивена — не знам как да окачествя подобно безумно решение. — Това е по- лошо от неблагодарност.
— О, ваше величество — извика Ла Мол, сключвайки ръце, — повярвайте, не само не съм неблагодарен, но ще запазя в сърцето си признателност до края на живота си.
— Тогава той няма да трае много — каза Маргьорит, трогната от тона, който не оставяше съмнение за
