искреността на думите му. — Защото или раните ви ще се разтворят и ще умрете от загуба на кръв, или ще ви познаят, че сте хугенот, и преди да направите и сто крачки по улицата, ще ви довършат.
— И все пак аз трябва да напусна Лувъра — прошепна Ла Мол.
— Трябва! — каза Маргьорит, гледайки го с дълбоките си, прозорливи очи.
После леко побледня и добави:
— Ах, да, разбирам, извинете, господине, несъмнено вън от Лувъра ви чака някое лице, на което вашето отсъствие създава жестоко безпокойство. Правилно, господин дьо Ла Мол, това е естествено, аз го разбирам. Защо не ми го казахте веднага или по-скоро, защо не се сетих самата аз. Дълг на всеки, който дава гостоприемство, е да щади и чувствата на своя гост, както превързва раните му, и да се погрижи за душата му, както се грижи за тялото.
— Уви, ваше величество — отговори Ла Мол, — вие много се лъжете. Аз съм почти сам на света и съвсем сам в Париж, където никой не ме познава. Моят убиец е първият мъж, с когото съм разговарял в този град, а ваше величество е първата жена, която ми е заговорила.
— Тогава — запита Маргьорит изненадана — защо искате да си вървите?
— Защото — каза Ла Мол — миналата нощ ваше величество не си почина никак, защото тази нощ…
Маргьорит се изчерви и каза:
— Жийон, ето че нощта дойде, мисля, че е време да занесеш ключа.
Жийон се усмихна и се оттегли.
— Кажете — продължи Маргьорит, — щом сте сам в Париж, без приятели, как ще се оправите?
— Ваше величество, аз ще имам много приятели, защото, докато ме преследваха, мислих за майка си, която беше католичка, струваше ми се, че я виждам да тича пред мен по пътя към Лувъра с кръст в ръката и тогава дадох обет, ако господ ми запази живота, да приема религията на моята майка. Господ не само ми запази живота, той направи нещо повече, ваше величество — изпрати ми един свой ангел, за да ме накара още повече да го обикна.
— Но вие не можете да ходите. Преди да направите сто крачки, ще припаднете.
— Ваше величество, днес аз се опитах да ходя из стаята. Ходя бавно и много ме боли, това е истина, но само да се добера до площада на Лувъра, веднъж да изляза навън, и да става каквото ще.
Маргьорит притисна главата си с ръце и се замисли дълбоко.
— А наварският крал? — запита тя преднамерено. — Вие не ми говорите вече за него. Променяйки религията си, изглежда, нямате вече желание да постъпите на служба при него.
— Ваше величество — отговори Ла Мол пребледнял, — вие се докоснахте до истинската причина за моето отиване. Аз зная, че наварският крал е изложен на голяма опасност и че цялата власт на ваше величество, като френска принцеса, едва ли ще бъде достатъчна да спаси главата му.
— Как, господине — запита Маргьорит, — за какви опасности ми говорите?
— Ваше величество — отговори Ла Мол, колебаейки се, — от будоара се чува всичко.
— Това е истина — прошепна Маргьорит на себе си, — херцог дьо Гиз ми каза същото.
После добави високо:
— Е, добре, какво сте чули?
— Първо разговора между ваше величество и нейния брат тази сутрин.
— С Франсоа ли? — извика Маргьорит поруменяла.
— С херцог д’Алансон, ваше величество, а после, след като вие излязохте, и разговора между госпожица Жийон с баронеса дьо Сов.
— И тези два разговора?…
— Да, ваше величество, оженена едва от осем дни, вие обичате своя съпруг. Вашият съпруг ще дойде на свой ред, както дойдоха херцог д’Алансон и баронеса дьо Сов. Той ще ви повери своите тайни. Е, добре, аз не бива да ги чувам. Ще бъда недискретен… А не мога… не трябва… и преди всичко не искам.
Тонът, с който Ла Мол произнесе последните думи, развълнуваният му глас и смутеното му държане внезапно отвориха очите на Маргьорит.
— Ах — каза тя, — вие сте слушали всичко, което се казва в тази стая.
— Да, ваше величество.
Тези думи прозвучаха като въздишка.
— И вие искате да си отидете тази нощ, тази вечер, за да не слушате повече.
— Още в този момент, ваше величество, ако благоволите да ми разрешите.
— Клетият! — каза Маргьорит със странен тон, в който прозираше нежно състрадание.
Изненадан от тази кротост, след като чакаше рязък отговор, Ла Мол плахо повдигна глава. Погледът му срещна бистрия и дълбок поглед на кралицата и остана прикован като от магнит.
— Значи, вие се чувствувате неспособен да пазите тайна, господин дьо Ла Мол? — запита тихо Маргьорит, която, наведена над облегалото на неговия стол, наполовина прикрита в сянката на една плътна завеса, се наслаждаваше на щастието да чете свободно в тази душа, оставайки самата тя непроницаема.
— Ваше величество — каза Ла Мол, — аз съм жалко същество. Нямам вяра сам на себе си и чуждото щастие ми причинява болка.
— Чие щастие? — запита Маргьорит, усмихвайки се. — Аха, щастието на наварския крал. Горкият Анри!
— Вие сама виждате, че той е щастлив, ваше величество! — живо извика Ла Мол.
— Щастлив ли?…
— Да, защото ваше величество го съжалява.
Маргьорит мачкаше копринената си кесийка и нищеше златните ресни.
— И така, вие отказвате да видите наварския крал? — каза тя. — Решили сте категорично това в сърцето си.
— Страхувам се да не безпокоя негово величество в такъв момент.
— А херцог д’Алансон, брат ми?
— О, ваше величество — извика Ла Мол, — херцог д’Алансон! Не, не! Херцог д’Алансон пък още по- малко от наварския крал.
— Защото?… — запита Маргьорит, развълнувана до такава степен, че гласът й трепереше.
— Защото аз вече съм твърде лош хугенот, за да бъда предан служител на негово величество наварския крал, а не съм станал достатъчно добър католик, за да се наредя сред приятелите на херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз.
Този път Маргьорит наведе очи и почувствува удара дълбоко в сърцето си. Тя не можеше да определи дали думите на Ла Мол й бяха приятни или мъчителни.
В този момент влезе Жийон. Маргьорит я запита с поглед. Жийон й отговори също така с поглед утвърдително. Тя бе успяла да даде ключа на наварския крал.
Маргьорит отново погледна Ла Мол, който седеше нерешителен, склонил глава на гърдите си, страшно блед, като човек, който страда едновременно душевно и физически.
— Господин дьо Ла Мол е горд — каза тя — и аз се колебая да му направя едно предложение, което той навярно ще откаже.
Ла Мол стана, пристъпи към Маргьорит и понечи да се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедите й, но дълбока болка, остра и палеща, предизвика сълзи в очите му и чувствайки, че ще падне, той се улови за завесата, на която се опираше.
— Виждате ли — извика Маргьорит, като се спусна към него и го задържа в прегръдките си, — виждате ли, господине, че все още имате нужда от мен.
Ла Мол едва раздвижи устни.
— О, да — прошепна той, — както от въздуха, който дишам, от светлината, която виждам.
В този момент на вратата на Маргьорит се почука три пъти.
— Чувате ли, ваше величество? — запита изплашено Жийон.
— Вече? — измърмори Маргьорит.
— Да отворя ли?
— Почакай. Може би е наварският крал.
