Това безпокойство, престорено или истинско, не убягна от погледа на Катерина.
— Какво търсите?
— Търся… Не виждам вече…
— Кого търсите? Кого не виждате вече?
— Оная, дьо Сов — каза Маргьорит. — Дали не се е върнала в Лувъра.
— Казах ли ти аз, че ревнуваш? — прошепна Катерина на ухото на дъщеря си. — О, bestia!7 Хайде, хайде, Анриет — продължи тя, — отведете наварската кралица.
Херцогинята се поклони пред Шарл IX и пред Катерина, а после покани наварската кралица.
— Ваше величество ще благоволи ли да се качи в моята носилка?
— С удоволствие. Само че после ще трябва да ме отведете в Лувъра.
— Моята носилка, хората ми, както и аз самата сме на услугите на ваше величество — отговори херцогинята.
Кралица Маргьорит се качи в носилката и направи знак на херцогиня дьо Невер, която седна почтително на предната седалка.
Катерина и придружаващите я благородници се върнаха в Лувъра по същия път, по който бяха дошли. През цялото време кралицата-майка шепнеше безспир нещо на ухото на краля, посочвайки на няколко пъти баронеса дьо Сов.
И всеки път кралят се засмиваше по своя маниер — със смях, по-зловещ и от заплаха.
Колкото се отнася до Маргьорит, щом усети, че носилката тръгва и няма защо повече да се страхува от пронизителния изследователски поглед на Катерина, тя бързо измъкна от ръкава си записката на баронеса дьо Сов и прочете следните думи:
Получих заповед да изпратя тази вечер на наварския крал два ключа. Единият от стаята, в която той е затворен, а другият от моята стая. Заповядано ми е да го задържа до шест часа сутринта, щом дойде при мен.
Нека ваше величество размисли, нека ваше величество реши, нека ваше величество смята моя живот за нищо.
„Няма никакво съмнение — прошепна Маргьорит, — горката жена също е средство, с което искат да ни погубят всички. Но ще видим дали от кралица Марго, както казва моят брат Шарл, лесно ще направят монахиня.“
— От кого е това писмо? — запита херцогиня дьо Невер, посочвайки листчето, което Маргьорит чете и препрочете с голямо внимание няколко пъти.
— Ах, херцогиньо, имам толкова неща да ти казвам! — отговори Маргьорит, като разкъса писмото на хиляди парченца.
Глава 12
Признания
— Къде отивате? — запита Маргьорит. — Надявам се, не на Пон де Мьоние. Наситих се от вчера да гледам убийства, мила Анриет.
— Позволявам си свободата да отведа ваше величество…
— Първо на първо мое величество те моли да забравиш нейно величество… И така, къде ще ме заведеш?
— В двореца дьо Гиз, ако нямате други предпочитания.
— Не, не, Анриет. Да идем у вас. Нали херцог дьо Гиз го няма? И мъжа ти го няма.
— О, няма ги — извика херцогинята толкова радостно, че красивите й изумрудени очи заискриха. — Няма никого. Нито девера ми, нито мъжа ми, нито който и да било. Аз съм свободна, свободна като въздуха, като птичка, като облак. Свободна, скъпа кралице, чувате ли? Разбирате ли какво щастие се крие в тази дума: свободна! Идвам, отивам, заповядвам, ах, скъпа моя кралице, вие не сте свободна. Затова въздишате…
— Идваш, отиваш, заповядваш, това ли е всичко? За това ли ти служи само свободата? Не, ти си толкова весела не само защото си свободна.
— Ваше величество ми обеща първа да започне признанията.
— Пак мое величество. Хайде, ще се скараме, Анриет. Нима забрави нашите уговорки?
— Не, аз съм ваша почтителна прислужница пред хората и твоя луда приятелка, когато сме насаме. Не е ли тъй, ваше величество? Не е ли тъй, Маргьорит?
— Да, да — каза кралицата усмихнато.
— Без фамилни вражди, без любовно вероломство, прямо, от сърце, откровено. С една дума, отбранителен и настъпателен съюз, за да срещнем и да уловим, както лети, ако изобщо го срещнем, онова ефимерно нещо, наречено щастие!
— Точно така, мила херцогиньо, и за да сключим съюза, целуни ме.
И двете очарователни лица, едното бледо, забулено, в тъга, а другото розово, бяло и засмяно, грациозно се приближиха едно до друго и устните им се сляха както се сляха и мислите им.
— Значи, има нещо ново? — запита херцогинята, гледайки Маргьорит любопитно и жадно.
— Нима от два дни всичко не е съвсем ново?
— О, аз говоря за любов, а не за политика. Когато стигнем възрастта на госпожа Катерина, твоята майка, тогава ще се занимаваме с политика. Но сега ние сме само двадесетгодишни, красива моя кралице, да говорим за нещо друго. Я кажи, стана ли вече действително съпруга?
— На кого? — запита Маргьорит, смеейки се.
— Ах, ти ме успокояваш с този въпрос.
— Да, Анриет, това, което теб те успокоява, мен ме ужасява. Херцогиньо, аз трябва да стана съпруга.
— Кога?
— Утре.
— Ами, наистина ли, клета приятелко? Необходимо ли е?
— Абсолютно.
— Дявол да го вземе, както казва един мой познат, ето ти тъжна история!
— Ти имаш познат, който казва „дявол да го вземе“? — запита засмяна Маргьорит.
— Да.
— И кой е този познат?
— Ти непрекъснато ме разпитваш, макар че е твой ред да приказваш. Свърши ти и ще започна аз.
— С две думи, ето цялата работа: наварският крал е влюбен и не желае да има нищо общо с мен. Аз не съм влюбена, но също не искам да имам нищо общо с него. Обаче сега трябва да изменим отношенията си или поне да се престорим, че ги променяме.
— Е, добре, измени своето отношение и бъди сигурна, че и той ще се промени.
— Така е, но това е невъзможно, защото по-малко от всеки друг път съм склонна да се променям.
— Надявам се, само към мъжа си.
— Анриет, имам задръжки.
— От какво естество?
— Религиозно. Правиш ли разлика между хугеноти и католици?
— В политиката?
— Да.
— Разбира се.
— А в любовта?
— Скъпа приятелко, ние жените сме такива езичници, че приемаме всички секти. А що се отнася до богове, признаваме неколцина.
— А всъщност само един, нали?
— Да — отвърна херцогинята със святкащ от езически мисли поглед. — Да, този, който се нарича Ерос,
