които Шарл IX мразеше и които херцог д’Анжу и той непрекъснато употребяваха. Само опитното око на Маргьорит можеше да забележи, че беше по-блед от обикновено и въпреки лекото треперене на пръстите на ръцете му, красиви и грижливо поддържани като ръцете на жена, той таи в сърцето си радостно чувство.
Д’Алансон влезе най-естествено и се приближи до сестра си, за да я целуне. Но вместо да му поднесе бузите си, както постъпваше с Шарл или с херцог д’Анжу, Маргьорит се поклони и му поднесе челото си. Херцог д’Алансон въздъхна и я докосна с бледите си устни.
После седна и започна да разправя на сестра си кървавите новини от нощта: бавната и страшна смърт на адмирала, моменталната смърт на Телини, който, пронизан от куршум, веднага издъхнал. Той се разпростря, задълба се в кървавите подробности на тази нощ с онази странна жажда за кръв, която беше характерна за него и за двамата му братя. Маргьорит го остави да приказва.
След като разказа всичко, той замълча.
— Сигурно не сте дошли само за да ми разкажете всички тези неща, нали, братко? — запита Маргьорит.
Херцог д’Алансон се усмихна.
— Сигурно имате да ми кажете още нещо.
— Не — отговори херцогът, — чакам.
— Какво чакате?
— Не ми ли бяхте казали вие, скъпа, обична Маргьорит — поде херцогът, приближавайки креслото си до креслото на сестра си, — че бракът с наварския крал се извършва против вашата воля?
— Да, разбира се. Аз не познавах беарнския принц, когато ми предложиха да се омъжа за него.
— А след като се запознахте, не ми ли казахте, че не изпитвате никаква любов към него?
— Казах ви го и това е вярно.
— По ваше мнение този брак беше вашето нещастие, нали?
— Скъпи Франсоа — каза Маргьорит, — когато един брак не е върховно блаженство, той винаги е върховна скръб.
— Е, добре, скъпа Маргьорит, както ви казах, аз чакам.
— Но какво чакате, кажете!
— Да изявите своята радост.
— За какво да се радвам?
— На този неочакван случай, който ви се представя, да възвърнете свободата си.
— Свободата си ли? — поде Маргьорит, която искаше да го принуди да изясни докрай мисълта си.
— Да, вашата свобода. Вас ще ви разведат с наварския крал.
— Ще ме разведат? — възкликна Маргьорит, впивайки поглед в очите на младия принц.
Херцог д’Алансон се опита да издържи погледа на сестра си, но скоро отмести смутено очи.
— Да ме разведат? — повтори Маргьорит. — Чакайте, братко. Много бих искала да ми изясните докрай този въпрос. Как смятат да ни разделят?
— Но — измърмори херцогът, — Анри е хугенот.
— Точно така, но той никога не е скривал религията си и всички знаеха това, когато ни ожениха.
— Да, но след вашата сватба, мила сестро — каза херцогът и лицето му неволно се озари от радост, — какво е правил Анри?
— Вие го знаете по-добре от когото и да било, Франсоа, понеже той прекарваше по цял ден във ваша компания. На лов или в разни игри.
— Да, разбира се. Дните — поде херцогът, — дните, а нощите?
Маргьорит млъкна и на свой ред сведе очи.
— А нощите? — продължи д’Алансон. — Нощите къде е прекарвал?
— Е, и? — каза Маргьорит, чувствувайки, че все трябва да отговори нещо.
— Е, и… той ги е прекарвал при баронеса дьо Сов.
— Откъде знаете? — извика Маргьорит.
— Знам го, защото това ме интересуваше — отговори младият принц, пребледнявайки и разкъсвайки бродерията на ръкавите си.
Маргьорит започна да се досеща какво бе пошушнала Катерина на Шарл IX, но се престори, че нищо не разбира.
— Защо ми казвате всичко това, братко? — запита тя с чудесно изиграна печал. — Дали за да ми напомните, че никой тук не ме обича и не държи на мен? Нито тези, които природата ми е дала за защитници, нито този, когото църквата ми е дала за съпруг!
— Вие сте несправедлива! — живо възрази херцог д’Алансон, като приближи още повече креслото си. — Аз ви обичам и ви закрилям.
— Братко — каза Маргьорит, гледайки го втренчено, — вие имате да ми казвате нещо от страна на кралицата-майка!
— Аз ли? Лъжете се, сестро, кълна ви се. Какво ви кара да мислите така?
— Мисля така, защото вие скъсвате приятелството, което ви свързваше с моя мъж, защото изоставяте каузата на наварския крал.
— Каузата на наварския крал? — възкликна херцог д’Алансон смутено.
— Да, разбира се. Вижте какво, Франсоа, да говорим откровено. Вие поне двадесет пъти сте признавали, че не можете да се издигнете и дори да се задържите един без друг. Този съюз…
— Стана невъзможен, сестро — прекъсна я херцог д’Алансон.
— Защо?
— Защото кралят има други намерения за вашия мъж. Извинете, сгреших, като го нарекох ваш мъж. Исках да кажа, намерения спрямо Анри дьо Навар. Нашата майка е отгатнала всичко. Аз се бях свързал с хугенотите, защото мислех, че хугенотите се ползват с благоволение. Но ето че убиват хугенотите и че след една седмица няма да останат и петдесетина хугеноти в цялото кралство. Аз подадох ръка на наварския крал, защото той беше… ваш мъж. Но ето че сега той вече не е ваш мъж. Какво ще кажете за това вие, която сте не само най-красивата жена на Франция, но и най-умната личност в кралството?
— Ще кажа — отговори Маргьорит, — че добре познавам нашия брат Шарл. Вчера го видях в един от неговите пристъпи на безумие, всеки от които съкращава живота му с по десет години. Ще кажа още, че тези пристъпи за нещастие се подновяват и стават все по-чести и по-чести, така че по всяка вероятност нашият брат Шарл няма да живее дълго. Ще кажа накрая, че полският крал ще умре наскоро и че сериозно се говори да се избере на негово място френски принц. Ще кажа още, че при такива обстоятелства сега не е момент да изоставяш съюзниците си, които, ако избухне сражение, могат да ни дадат съдействието на един народ и подкрепата на едно кралство.
— А вие? — извика херцогът. — Не извършвате ли предателство, и то много по-голямо, като предпочитате чужденеца пред брат си!
— Обяснете ми, Франсоа, в какво и как съм ви предала.
— Вие сте поискали вчера от краля да спаси живота на наварския крал.
— Е, и? — запита Маргьорит с престорена наивност.
Херцогът скочи изведнъж, обиколи два-три пъти стаята като обезумял, после се върна и улови ръката на Маргьорит.
Тази ръка беше каменна и студена.
— Сбогом, сестро, — каза той, — вие не пожелахте да ме разберете. Обвинявайте само себе си за нещастията, които могат да ви сполетят.
Маргьорит пребледня, но остана неподвижна на мястото си. Тя изчака херцог д’Алансон да излезе, без да направи и най-малко движение да го спре. Но едва излязъл в коридора, той веднага пак се върна.
— Слушайте, Маргьорит — каза той, — забравих да ви кажа нещо. Утре в същия този час наварският крал ще бъде мъртъв.
Маргьорит извика, защото мисълта, че тя става оръдие за убийство, я ужасяваше така силно, че не можеше да я понесе.
— И вие няма да попречите на тази смърт? — запита тя. — Няма да спасите вашия най-добър и най- верен съюзник?
