— О, той е загубен! — извика Маргьорит, разтревожена от всичките тези зловещи лица, които, когато не горяха в мъст, изразяваха непреклонност. — Да, да, разбирам всичко… разбирам всичко… послужили са си с мен като с примамка… Аз съм клопката, в която подмамиха и избиват хугенотите. О, ще вляза, та ако ще да ме убият!
И Маргьорит се спусна като обезумяла по коридорите и по галериите, когато изведнъж, минавайки край малка врата, чу тихо, почти злокобно пеене, толкова монотонно беше то. Някой пееше в съседната стая с треперещ глас протестантски псалм.
„Дойката на брат ми, краля, добрата Мадлон, значи, тя е там — сети се Маргьорит, озарена от внезапна мисъл. — Тя е там. Боже на християните, помогни ми!“
И изпълнена с надежда, Маргьорит почука тихо на малката врата. Действително сред предупреждението, което му беше направила Маргьорит, след разговора си с Рьоне, след излизането си от кралицата-майка, на която като добър дух бе поискала да се възпротиви горката малка кучка Фебея, Анри бе срещнал неколцина католически благородници, които под предлог да му окажат чест, го бяха придружили до покоите му, където го чакаха двадесет хугеноти. Те не искаха да го напуснат, защото от няколко часа над Лувъра витаеше предчувствието за тази съдбоносна нощ. И те стояха така при него, без някой да ги смущава. Най-сетне, при първия удар на камбаната на Сен-Жермен д’Оксероа, която отекна във всички тия сърца като погребален звън, при тях се яви Таван и сред мъртвешко мълчание съобщи на Анри, че крал Шарл IX иска да му говори.
Безполезно беше да се съпротивява. Никой дори и не помисли да направи опит. Таваните, галериите и коридорите на Лувъра кънтяха под стъпките на войниците, които изпълваха дворовете и покоите и бяха близо две хиляди. Анри, след като се прости с другарите си, които нямаше да види вече, последва Таван. Той го преведе през малка галерия, свързана с покоите на краля, където го остави сам, без оръжие, със сърце, изпълнено с недоверие към всичко.
Наварският крал прекара така, броейки минута след минута, два безкрайни убийствени часа, вслушан с нарастващ ужас в звъна на камбаните и в екота на изстрелите. Той видя през едно стъклено прозорче под заревата на пожара и проблясването на факлите бегълците и убийците, не разбирайки нищо от призивите за клане и от воплите на отчаяние, не можейки да подозира, въпреки че добре познаваше Шарл IX, кралицата-майка и херцог дьо Гиз, страшната драма, която се разиграваше в този миг.
Анри не притежаваше физическа смелост. Но притежаваше нещо повече — нравствена сила. Макар че се боеше от опасността, той я посрещаше с усмивка. Но опасността на бойното поле, опасността на открито, посред бял ден, опасността пред очите на всички, придружена от резкия звук на тръби и глухия вибриращ тътен на барабани… А той беше тук без оръжие, сам, затворен, загубен в полумрака, в който едва би могъл да различи врага, допълзял до него, и стоманата, която би го пронизала. Тези два часа бяха за него може би двата най-жестоки часове в живота му.
В разгара на врявата, когато Анри започна да разбира; че по всяка вероятност ставаше дума за организирано изтребление, един капитан дойде да потърси принца и го отведе по някакъв коридор до кралските покои. Вратата се отвори пред тях и се затвори зад тях като по магия. После капитанът въведе Анри при Шарл IX в неговата оръжейна.
Когато влязоха, кралят седеше в голямо кресло, опрял ръце на облегалките, отпуснал глава на гърдите си. При стъпките на новодошлите той вдигна чело и Анри видя, че то е оросено от едри капки пот.
— Добър вечер, Анрио — каза грубо младият крал. — А вие, Ла Шатр, оставете ни сами.
Капитанът се подчини.
Настъпи миг на мрачно мълчание.
През това време Анри се огледа наоколо си неспокойно и видя, че е сам с краля.
Шарл IX стана изведнъж и каза, отхвърляйки с бърз жест русите си коси, като в същото време изтри челото си:
— Дявол да го вземе, вие сте доволен, че сте с мен, нали, Анрио?
— Разбира се, ваше величество — отговори наварският крал. — Винаги се чувствувам щастлив, когато съм с ваше величество.
— По-доволен, отколкото да сте там, нали? — поде Шарл IX, продължавайки собствената си мисъл, без да отговори на любезните думи на Анри.
— Ваше величество, не разбирам, нищо не разбирам — каза Анри.
— Погледнете и ще разберете.
С бързо движение Шарл IX се запъти или по-скоро се спусна до прозореца и като привлече към себе си уплашения млад човек, той му показа страшните силуети на убийците, които, стъпили на една лодка, колеха и давеха жертвите, които непрекъснато им водеха.
— В името на небето — извика Анри, смъртно блед, — какво става тази нощ?
— Тази нощ, господине — отговори Шарл IX, — ме избавят от всички хугеноти. Виждате ли там над Бурбонския дворец този дим и този пламък? Това са димът и пламъкът от къщата на адмирала, която гори. Виждате ли това тяло, което мъкнат добрите католици върху един разкъсан сламеник? Това е тялото на зетя на адмирала, трупът на вашия приятел Телини.
— Но какво значи всичко това? — извика наварският крал, посягайки напразно към дръжката на своята дага и треперейки едновременно от срам и от гняв, защото чувствуваше, че го подиграват и го заплашват.
— Това означава — викна Шарл IX разярен и страшно пребледнял, — това означава, че не искам повече хугеноти наоколо си. Чувате ли, Анри? Крал ли съм аз? Повелител ли съм аз?
— Но, ваше величество…
— Мое величество убива и коли в тоя час всеки, който не е католик. Това ми доставя удоволствие. Католик ли сте? — извика той, обзет от все по-нарастващ гняв, като страшен прилив.
— Ваше величество — напомни му Анри, — спомнете си какво казвахте вие: „Какво значение има религията, щом някой ми служи добре!“
— Ха, ха, ха — избухна в зловещ смях Шарл. — Да си спомня какво съм казал ли ме съветваш? Verba volant4, както казва сестра ми Марго. Ами всички тези, погледни — добави той, показвайки с пръст града, — нима всички тези не са ми служили вярно? Не бяха ли храбри в боя, не ми ли даваха мъдри съвети, не ми ли бяха предани винаги? Всички бяха добри поданици, но хугеноти. А аз искам само католици.
Анри стоеше безмълвен.
— Така. Разбрахте ли ме, Анрио? — извика Шарл IX.
— Разбрах, ваше величество.
— Е, и?
— И не виждам защо наварският крал ще прави това, което толкова благородници и бедни хора не правят. Защото в края на краищата, ако всичките тези нещастници умират, те умират, защото са им предложили това, което ваше величество ми предлага, и са отказали, както отказвам и аз.
Шарл стисна ръката на младия принц и като впи в него поглед, чиято безизразност скоро се превърна в див блясък, извика:
— Ти си въобразяваш, че аз съм си дал труда да предлагам католицизма на тези, които колят там?
— Ваше величество — каза Анри, освобождавайки ръката си, — нима вие нямате намерение да умрете верен на религията на вашите деди?
— Разбира се, дявол да го вземе, а ти?
— И аз също, ваше величество — отговори Анри.
Шарл изрева яростно и грабна с трепереща ръка аркебузата си, поставена на една маса. Анри, долепен до стената, с обляно в пот тревожно чело, но спокоен привидно благодарение на удивителното си самообладание, следеше всичките движения на страшния монарх, впил жаден поглед като птица, омагьосана от змия.
Шарл зареди аркебузата си и като тропна с крак, заслепен от ярост, извика, заплашвайки Анри със смъртоносното оръжие:
— Ще се отречеш ли?
Анри остана безмълвен.
Шарл IX разтърси сводовете на Лувъра с най-страшната ругатня, която някога е излизала от устата на
