че наварският крал е мой съпруг.
Катерина трепна гневно и се приближи до Маргьорит.
— Той — каза тя, — ваш съпруг? Нима е достатъчно черквата да ви благослови, за да бъдете мъж и жена? Нима освещаването на брака се състои само в думите на свещеника? Той, ваш съпруг? Е, дъще, ако бяхте баронеса дьо Сов, можехте да ми отговорите така. Но, напротив, откакто оказахте на Анри дьо Навар честта да ви нарича своя жена, той дава на друга правата, които очаквахме от него, и дори в този момент — каза Катерина, повишавайки глас, — елате, елате с мен. Този ключ отваря стаята на баронеса дьо Сов и вие ще видите.
— О, по-тихо, по-тихо, ваше величество, моля ви — каза Маргьорит, — защото не само се лъжете, но и…
— Но и…?
— Но и ще събудите мъжа ми.
И при тези думи Маргьорит стана със сладострастна грация и без да загръща нощната си дреха, от чиито къси ръкави се подаваха изящните й, с чисти линии голи рамене и царствените й ръце, тя доближи пламъка на една розова свещ до леглото и като вдигна завесата, показа с пръст, усмихвайки се на майка си, гордия профил, черните коси и полуотворената уста на наварския крал, който, сякаш потънал в разхвърляното легло, спеше най-спокойно и дълбоко.
Бледа, с блуждаещи очи, отдръпнала се назад, сякаш пропаст се е раззинала пред краката й, Катерина нададе не вик, а глухо ръмжене.
— Както виждате, ваше величество — каза Маргьорит, — зле са ви осведомили.
Катерина хвърли поглед към нея, после погледна Анри. Умът й заработи бързо. Тя свърза това бледо влажно чело и заобиколените със сенки очи с усмивката на Маргьорит и прехапа устни в безмълвен бяс.
Маргьорит позволи на майка си да посъзерцава за миг тази картина, която й въздействува като главата на Медуза. После спусна завесата и отправяйки се на пръсти към Катерина, отново седна.
— И така, какво говорехме, ваше величество?
Флорентинката се помъчи няколко секунди да проникне зад тази наивност на младата жена, после сякаш острият й поглед се притъпи от невъзмутимостта на Маргьорит и тя каза:
— Нищо.
И излезе с широки крачки от покоите на Маргьорит.
Щом шумът от стъпките й заглъхна в коридора, завесата на леглото се отвори отново и Анри с блестящи очи, задъхан, с треперещи ръце коленичи пред Маргьорит. Той беше само по панталони и ризница, така че, виждайки го толкова смешно издокаран, Маргьорит му стисна ръка от все сърце и не можа да се въздържи да не се изсмее.
— Ах, кралице, ах, Маргьорит! — извика той. — Как ще ви се отплатя някога?
И той покри ръката й с целувки, които незабелязано плъзнаха нагоре.
— Ваше величество — каза тя и се отдръпна нежно, — забравяте ли, че в този час една нещастна жена, на която дължите живота си, страда и плаче за вас? Баронеса дьо Сов — каза тихо тя — принесе в жертва своята ревност, като ви изпрати при мен. А жертвайки ревността си, тя може би ще пожертвува и живота си, защото вие по-добре от всеки друг знаете колко ужасен е гневът на майка ми.
Анри потрепера, стана и се приготви да си върви.
— О — каза Маргьорит с пленително кокетство, — размислих и се успокоих. Ключът ви е бил даден без указание и тази вечер вие сте ме предпочели.
— И аз наистина ви предпочитам, Маргьорит, ще се съгласите ли само да забравите…
— По-тихо, ваше величество, по-тихо — обърна се към него кралицата със същите думи, които само преди десет минути бе отправила към майка си. — От будоара ви чуват и тъй като още не съм съвсем свободна, ваше величество, моля ви да не говорите толкова високо.
— О — каза Анри полузасмян, полунатъжен, — вярно. Забравих, че по всяка вероятност не на мен е отсъдено да изиграя края на тази интересна сцена. Този будоар…
— Да влезем, ваше величество — каза Маргьорит, — искам да ви представя един храбър благородник, ранен по време на кланетата, когато е идвал да предупреди чак в Лувъра ваше величество за заплашващата го опасност.
Кралицата се отправи към вратата, Анри последва жена си.
Вратата се отвори и Анри видя изненадан един мъж в този будоар, предопределен за изненади.
Но Ла Мол се почувствува още по-смутен, като се озова внезапно лице с лице с наварския крал. Анри хвърли ироничен поглед към Маргьорит, която го издържа, без да трепне.
— Ваше величество — каза Маргьорит, — стигнах дотам, че започнах да се страхувам да не убият в покоите ми този благородник, който ви е предан и когото поставям под ваше покровителство.
— Ваше величество — обади се младият човек, — аз съм граф Льорак дьо Ла Мол, когото ваше величество чакаше и който ви е препоръчан от нещастния господин дьо Телини, убит пред очите ми.
— Аха — каза Анри, — всъщност, господине, кралицата ми даде неговото писмо. Но не носехте ли едно писмо от управителя на Лангедок?
— Да, ваше величество, с препоръка да ви го предам веднага след пристигането си.
— И защо не го сторихте?
— Господарю, аз пристигнах в Лувъра снощи, но вие бяхте толкова зает, че не можахте да ме приемете.
— Това е вярно — каза кралят, — но струва ми се, че можехте да ми изпратите писмото.
— Имах заповед от господин д’Ориак да го предам лично на ваше величество, защото съдържало, както той ме увери, толкова важно известие, че не смеел да го повери на обикновен вестоносец.
— Действително — каза кралят, като взе и прочете писмото — той ме съветва да напусна двора и да се оттегля в Беарн. Господин д’Ориак, макар и католик, беше един от моите най-добри приятели и много вероятно е като управител на провинция да е знаел какво ще стане. Триста дяволи, господине, защо не ми дадохте това писмо преди три дни, вместо да ми го давате днес?
— Защото, както имах честта да съобщя на ваше величество, колкото и да бързах, пристигнах едва вчера.
— Досадно, много досадно — измърмори кралят, — защото в този час щяхме да бъдем на сигурно място, било в Ла Рошел, било в някоя равнина с две-три хиляди конници около себе си.
— Ваше величество, станалото станало — каза Маргьорит полугласно, — вместо да си губите времето да съжалявате за миналото, не е ли по-добре да извлечете възможната най-голяма полза от бъдещето?
— А вие на мое място — запита, гледайки я въпросително, Анри, — бихте ли имали още някаква надежда, кралице?
— Естествено, тъй като аз бих гледала на започнатата игра като партия с три раздавания, от които съм загубила само първото.
— Ах, кралице — каза тихо Анри, — ако бях сигурен, че участвате наравно в моята игра…
— Ако исках да мина на страната на вашите врагове — отговори Маргьорит, — струва ми се, че нямаше да чакам толкова.
— Това е истина — каза Анри, — аз съм неблагодарник и както казвате, всичко може да се поправи все още днес.
— Уви, ваше величество — намеси се Ла Мол, — пожелавам ви много щастие, но днес вече господин адмирала го няма.
Анри се усмихна със своята усмивка на хитър селянин, която в двора разбраха едва в деня, когато той стана френски крал.
— Но, кралице — поде той, гледайки внимателно Ла Мол, — този благородник не може да живее при вас, без непрекъснато да ви притеснява и без да бъде изложен на неприятни изненади. Какво ще правите с него?
— Ваше величество — каза Маргьорит, — не бихме ли могли да го изпратим извън Лувъра, защото аз съм напълно съгласна с вас.
— Много е трудно.
