увереност.
— А видяхте ли го?
— Кого?
— Наварския крал.
— Не, ваше величество, но го чакам. И дори си помислих, като чух ключа в ключалката, че е той.
При този отговор, с който баронеса дьо Сов проявяваше или съвършена доверчивост, или крайно притворство, Катерина неволно потръпна леко. Тя сви конвулсивно пълните си къси пръсти.
— Но ти знаеше много добре — каза тя със своята злобна усмивка, — знаеше много добре, Карлота, че наварският крал няма да дойде тази нощ.
— Аз ли, ваше величество, съм знаела това? — с напълно сполучливо престорена изненада възкликна тя.
— Да, ти си знаела.
— Ако той не дойде — каза младата жена, трепереща само при тази мисъл, — значи, е мъртъв!
Шарлот имаше смелост да лъже така, защото беше сигурна, че я чака страшно отмъщение, ако нейната малка измяна бъде открита.
— А ти не писа ли на наварския крал, Carlotta mia? — запита Катерина все със същата безмълвна и жестока усмивка.
— Не, ваше величество — отговори Шарлот възхитително наивно, — струва ми се, че ваше величество не ми поръча това.
Кратко мълчание, в което Катерина изгледа баронеса дьо Сов, както змията гледа птичка, която иска да омагьоса.
— Ти се мислиш за хубава? — запита най-сетне Катерина. — Мислиш се за ловка, нали?
— Не, ваше величество — отговори Шарлот. — Зная само, че вие винаги сте били към мен страшно снизходителна, когато е ставало дума за моята хубост и ловкост.
— Е, добре — каза Катерина възбудено, — ти си се лъгала, ако си вярвала това, и аз съм те лъгала, ако съм ти го казвала. Ти си глупачка и грозница в сравнение с моята дъщеря Марго.
— О, ваше величество, това е така — каза Шарлот — и аз няма да се опитам да го отричам, особено пред вас.
— Затова — продължи Катерина — наварският крал предпочита моята дъщеря много повече, а струва ми се, че ти не искаше това, нито пък така се бяхме условили.
— Уви, ваше величество — избухна този път в ридания Шарлот, без да има нужда да се насилва особено, — ако е така, аз съм много нещастна.
— Така е — каза Катерина, забивайки като двоен кинжал двойния лъч на очите си в сърцето на баронеса дьо Сов.
— Но защо мислите така? — запита Шарлот.
— Слез долу при наварската кралица, pazza8, и там ще завариш своя любовник.
— О! — възкликна баронеса дьо Сов.
Катерина сви рамене.
— Да не би случайно да ревнуваш? — запита кралицата-майка.
— Аз ли? — възкликна баронеса дьо Сов, събирайки всичката си сила, готова да я напусне.
— Да, ти. Любопитна бих била да видя как ревнува една французойка.
— Но — каза баронеса дьо Сов — как ваше величество иска да ревнувам освен от честолюбие. Аз не обичам наварския крал, а само услужвам на ваше величество.
Катерина я изгледа за миг със замислени очи.
— Това, което ми казваш, може и да е вярно в края на краищата — измърмори тя.
— Ваше величество чете в моето сърце.
— И това сърце съвсем предано ли ми е?
— Заповядайте, ваше величество, и сама ще се уверите.
— Е, добре. Понеже си готова да се пожертвуваш за мен, Карлота, аз искам ти да продължаваш да бъдеш влюбена в наварския крал и главно ревнива, ревнива като италианка.
— Но, ваше величество — запита Шарлот, — как точно ревнуват италианките?
— Аз ще те науча — каза Катерина.
И след като поклати два-три пъти глава, тя излезе безшумно и бавно, както беше дошла.
Шарлот, разтревожена от прозорливия поглед на тези очи, разширени като очите на котка или пантера, но въпреки това дълбоки, я остави да си отиде, без да каже нито дума, сдържайки дъха си, и задиша свободно едва когато вратата се затвори зад господарката й и Дариол дойде да й каже, че страшното видение действително е изчезнало.
— Дариол — каза тя, — сложи едно кресло до леглото ми и прекарай нощта в него. Моля те, защото не смея да остана сама.
Дариол изпълни заповедта, но въпреки присъствието на камериерката си, която остана до нея, въпреки светлината на лампата, която й заповяда да остави запалена за по-голяма сигурност, баронеса дьо Сов заспа чак сутринта, защото в ушите й още звучеше металическият глас на Катерина.
Макар че заспа чак в зори, Маргьорит се събуди при първите звуци на тръбите, при първия лай на кучетата. Тя стана веднага и се облече толкова небрежно, че едва ли не изглеждаше претенциозно. Тогава извика придворните, пусна в преддверието благородниците на служба при наварския крал, после отвори вратата, зад която криеше Анри и Ла Мол, каза с поглед нежно добро утро на младежа и извика мъжа си.
— Хайде, ваше величество, не е достатъчно, че накарахме нейно величество майка ми да повярва в това, което не е, необходимо е също така да убедите целия ваш антураж за пълното разбирателство, което цари между нас. Но успокойте се — прибави тя усмихнато — и запомнете добре думите ми, които обстоятелствата правят почти тържествени. Днес за последен път подлагам ваше величество на това жестоко изпитание.
Наварският крал се усмихна и заповяда да въведат придворните. Точно когато го поздравяваха, той се престори, че изведнъж забелязва плаща си върху леглото на кралицата. Извини им се, че ги посреща така, взе плаща от ръцете на поруменялата Маргьорит и го закопча на рамото си. После, обръщайки се към тях, ги попита за новини от града и от двора.
Маргьорит наблюдаваше с крайчеца на окото лекото учудване, което се изписа по лицата на придворните от близостта между наварските владетели, когато един прислужник влезе, последван от трима-четирима благородници и съобщи за херцог д’Алансон.
За да го накара да дойде, Жийон му каза само, че кралят е прекарал нощта при жена си.
Франсоа влезе така бързо, че едва не събори тези, които го предшестваха. Първият поглед бе за Анри. Маргьорит бе удостоена едва с втория.
Анри му заговори с церемониален поклон. Маргьорит придаде на лицето си израз на най-съвършено душевно спокойствие.
С още един невъзмутим изпитателен поглед херцогът обхвана цялата стая, видя разхвърляното легло, двойната възглавница и шапката на краля, оставена на един стол. Той пребледня, но веднага се овладя и каза:
— Братко Анри, ще дойдете ли да играете тази сутрин с краля?
— Кралят ли ми прави тази чест — запита Анри, — или това е само внимание от ваша страна?
— Не, кралят не е казвал нищо — отвърна херцогът, малко смутен. — Но нали обикновено играете с него?
Анри се усмихна, защото от последната игра с краля бяха станали толкова сериозни събития, че нямаше да е чудно, ако Шарл IX е сменил своите партньори.
— Ще отида, братко — каза Анри усмихнато.
— Идете — каза херцогът.
— И вие ли си отивате? — запита Маргьорит.
— Да, сестро.
— Много ли бързате?
