— Много.
— А ако ви помоля да ми отделите няколко минути?
Подобна молба, изречена от Маргьорит, беше толкова рядко явление, че херцогът я изгледа, почервенявайки и побледнявайки едно след друго.
„Какво ли ще му каже?“ — помисли Анри, не по-малко изненадан от херцог д’Алансон.
Маргьорит, сякаш отгатнала мислите на своя съпруг, се обърна към него:
— Ваше величество — каза тя с очарователна усмивка, — можете да отидете при краля, ако ви е приятно, защото тайната, която искам да разкрия на моя брат, вече ви е известна. Понеже вие почти ми отказахте, не бих желала да уморявам ваше величество още веднъж, повтаряйки пред него молбата, която като че ли не му беше приятна.
— За какво става дума? — запита Франсоа, гледайки учудено и двамата.
— Аха — каза Анри, почервенял от яд, — сетих се какво искате да кажете, кралице. Всъщност съжалявам, че нямам повече свобода. Но ако не можах да предложа на господин дьо Ла Мол гостоприемство, което да го осигури, то мога да препоръчам след вас на моя брат херцог д’Алансон лицето, за което вие се интересувате. Може би дори — прибави той, за да придаде по-голяма тежест на думите си, които сме подчертали, — може би дори брат ми ще измисли нещо, което ще ви позволи да запазите господин дьо Ла Мол… тук… близо до себе си… което ще бъде най-хубавото разрешение, нали, кралице?
„Чудесно, чудесно — помисли си Маргьорит, — те двамата заедно ще направят това, което нито единият, нито другият би направил сам.“
И тя отвори вратата на будоара и покани ранения да излезе, като подхвърли на Анри:
— Вие, ваше величество, ще обясните на брат ми защо толкова се интересуваме от господин дьо Ла Мол.
Анри, хванат натясно, разказа с две думи на херцог д’Алансон, наполовина протестантин от дух на противоречие, подобно на Анри, наполовина католик от благоразумие, как дьо Ла Мол пристигнал в Париж и как бил ранен, когато идвал да му донесе едно писмо от господин д’Ориак.
Когато херцогът се обърна, Ла Мол, излязъл от будоара, стоеше прав пред него.
Франсоа, като го видя така красив и така блед, следователно двойно по-привлекателен, почувствува дълбоко в душата си нов страх. И с ревността, и с честолюбието си той бе в плен на Маргьорит.
— Братко — каза тя, — този млад благородник, аз отговарям за него, ще бъде полезен на човека, който съумее да го използува. Ако вие го приемете при себе си, той ще намери във вас могъщ господар, а вие в негово лице предан служител. В тези времена трябва да си заобиколен с верни хора, братко, особено — добави тя, като сниши глас, така че само херцог д’Алансон да я чуе — когато си амбициозен и имаш нещастието да бъдеш само трети френски принц.
Тя постави пръст на устните си, за да покаже на Франсоа, че с тези няколко откровени думи не му бе разкрила цялата си мисъл.
— Освен това — добави тя — вие може би ще сметнете, противно на Анри, че съвсем не е прилично този млад човек да живее близо до моите покои.
— Сестро — каза живо Франсоа, — господин дьо Ла Мол, ако му е удобно, може да бъде настанен само след половин час в апартамента ми, където, мисля, няма да има от какво да се страхува. Ако той ме обича и аз ще го обичам.
Франсоа лъжеше, защото дълбоко в сърцето си той вече ненавиждаше Ла Мол.
„Добре, добре… значи, не съм се излъгала — прошепна на себе си Маргьорит, която видя как наварският крал смръщи вежди. — Ах, за да ви водя единия и другия, трябва да ви водя единия чрез другия. — После, допълвайки мисълта си, каза: — Хайде, хайде, Маргьорит, много добре, би казала Анриет.“
Действително след половин час Ла Мол, сериозно поучен от Маргьорит, целуна крайчеца на роклята й и се изкачи доста пъргаво за ранен по стълбата, водеща към апартамента на херцог д’Алансон.
Два-три дни изтекоха, през които доброто разбирателство между Анри и жена му като че ли все повече укрепна. Анри не бе приел публично католицизма, но се беше отказал от протестантството пред кралския духовник и присъстваше на всички утринни богослужения в Лувъра. Вечер той се запътваше демонстративно към покоите на жена си, влизаше през главния вход, разменяше няколко думи с нея, излизаше през малката тайна вратичка и се изкачваше при баронеса дьо Сов, която не бе пропуснала да го уведоми за посещението на Катерина и за безспорната опасност, която го заплашваше. Анри, осведомяван от две страни, удвояваше недоверието си към кралицата-майка, още повече, че лицето на Катерина неусетно започваше да се разведрява. Анри долови дори една сутрин по бледите й устни благосклонна усмивка. Този ден след много душевни терзания той едва се реши да хапне няколко яйца, които си свари сам. И пи само вода, след като я наляха от Сена пред него.
Убийствата продължаваха, обаче започваха да стихват вече. Бяха избили толкова хугеноти, че числото им съвсем намаля. По-голямата част бяха мъртви, мнозина бяха избягали, а някои още се криеха.
От време на време силна врява се надигаше в различни части на града. Това ставаше, когато намираха някой хугенот. Екзекуцията се извършваше повече или по-малко публично в зависимост от това дали нещастникът беше притиснат на някое място без изход, или можеше да избяга. Във втория случай радост заливаше квартала, където ставаше произшествието. Защото, вместо да се успокоят след изтребването на техните неприятели, католиците ставаха все по-жестоки и по-жестоки. И колкото по-малко жертви оставаха, толкова по-голямо настървение проявяваха те към тези нещастници.
Шарл IX много се беше пристрастил към лова на хугеноти. Когато не можеше да продължи самият той, наслаждаваше се от лова на другите. Един ден, връщайки се от игра на топка, която заедно с лова беше любимото му удоволствие, той влезе при майка си с радостно лице, последван от придворните си.
— Майко — каза той и целуна флорентинката, която, като забеляза доброто му настроение, се опита да отгатне причината. — Майко, нося ви добра новина. Смърт на всички дяволи, сега ще ви кажа нещо. Знаете ли, че знаменитият труп на негово сиятелство адмирала, който смятахме за загубен, се намери?
— Така ли? — възкликна Катерина.
— Боже мой, да! И вие като мен си бяхте помислили, че кучетата са се угощавали с него, нали, майко? Нищо подобно, моят народ, моят скъп народ, моят славен народ, е измислил нещо много по-умно: обесил е адмирала на кука в Монфокон.
— Е, и? — каза Катерина.
— И, скъпа майко — продължи Шарл IX, — много ми се иска да го видя, след като узнах, че е мъртъв, милият човек. Времето е хубаво, всичко ми се струва, че цъфти днес, въздухът е пълен с живот и ухания. Аз се чувствувам по-добре от когато и да било. Ако искате, майко, да отидем на коне до Монфокон.
— Бих, отишла с удоволствие, синко — каза Катерина, — ако не бях си уредила среща, която не искам да пропусна. Освен това на посещение на такъв забележителен човек като негово сиятелство адмирала трябва да поканим целия двор. Това ще бъде случай за тези, които умеят да наблюдават, да направят интересни наблюдения. Ще видим кой ще дойде и кой ще остане.
— Бога ми, имате право, майко, по-добре да отложим за утре. И така, пратете вие вашите покани и аз моите или по-добре да не каним никого. Ще съобщим само, че отиваме там. Така всеки ще бъде свободен да дойде или да не дойде. Сбогом, майко, ще отида да посвиря с ловджийския си рог.
— Вие се изтощавате, Шарл. Амброаз Паре ви го казва непрекъснато и има право. Това занятие е твърде тежко за вас.
— Ами, ами — каза Шарл. — Защо не можех да съм сигурен, че ще умра от това. Бих заровил всичко живо тук, дори Анрио, който един ден трябва да ни наследи всички, както ни уверява Нострадамус.
Катерина смръщи вежди.
— Синко, пазете се главно от неща, които изглеждат невъзможни. А междувременно грижете се за здравето си.
