— Ще изсвиря само две-три мелодии, за да развеселя кучетата си, които се отегчават до смърт, горките животинки. Трябваше да ги насъскам на хугенотско месо. Това би ги забавлявало.
И Шарл IX излезе от покоите на майка си, влезе в оръжейната, откачи от стената един рог и засвири толкова силно, че би направил чест дори на самия Ролан. Необяснимо беше как от това слабо и болнаво тяло и от тези бледи устни излиза такъв мощен дъх.
Катерина действително чакаше някого, както бе казала на своя син.
Само миг след като той излезе, една от придворните й пошушна нещо. Кралицата се усмихна, стана, поздрави всички, които бяха около нея, и последва придворната дама.
Флорентинецът Рьоне, с когото наварският крал същата вечер преди Вартоломеевата нощ бе разговарял така дипломатично, току-що бе влязъл в молитвената й.
— Ах, вие ли сте, Рьоне? — каза Катерина. — Очаквах ви с нетърпение.
Рьоне се поклони.
— Получихте ли вчера бележката, която ви изпратих?
— Имах тази чест.
— Направихте ли отново, както ви бях поръчала, този хороскоп, съставен от Роджиери, който така хубаво съвпада с предсказанията на Нострадамус, уверяващ, че и тримата ми синове ще бъдат крале? От няколко дни нещата се измениха, Рьоне, и аз си помислих, че може би съдбата е станала по- благосклонна.
— Ваше величество — отговори Рьоне, поклащайки глава, — вие знаете, че събитията не могат да изменят съдбата. Напротив, съдбата ръководи събитията.
— Но вие все пак повторихте жертвоприношението, нали?
— Да, ваше величество — отговори Рьоне, — защото мой пръв дълг е да ви се подчинявам.
— Е, добре, какъв е резултатът?
— Все същият, ваше величество.
— Какво? Значи, черното агне пак изблея три пъти?
— Да, ваше величество.
— Знак, че ще има три жестоки смъртни случая в моето семейство — прошепна Катерина.
— Уви.
— А после?
— После, ваше величество, във вътрешностите му, както и в предишните два случая пак имаше това странно разместване на черния дроб, което бяхме вече забелязали — черният дроб беше обърнат наопаки.
— Промяна на династията! Вечно, вечно, вечно! — простена Катерина. — Трябва да се борим, Рьоне.
Рьоне поклати глава:
— Аз вече обясних на ваше величество, че съдбата ръководи.
— Така ли мислиш? — запита Катерина.
— Да, ваше величество.
— А спомняш ли си хороскопа на Жан д’Албре?
— Да, ваше величество.
— Повтори ми го накратко, защото съм го забравила.
— Vives honorata, morieris reformidata regina amplificabere — каза Рьоне.
— Което, струва ми се, ще рече: „Ще живееш тачена“, а на нея й липсваше и най-необходимото дори, горката жена! „Ще умреш всяваща страх“, а ние се подигравахме с нея. „Ще бъдеш по-велика, отколкото си била като кралица“, а ето че тя умря и величието й почива в гроб, над който ние забравихме да сложим дори името й.
— Ваше величество тълкува лошо думите: vives honorata. Наварската кралица живя действително тачена, защото се радваше, докато живя, на обичта на децата си и на уважението на привържениците си. Обич и уважение, толкова по-чистосърдечни, защото беше бедна.
— Да — каза Катерина, — приемам това възражение, за „ти ще живееш тачена“. Но „morieris reformidata“, как ще го обясните?
— Как ще го обясня ли? Нищо по-лесно от това: „Ще умреш, всяваща страх“.
— Е, добре, нима умря всяваща страх?
— Разбира се, ваше величество, тя нямаше да умре, ако не всяваше страх у ваше величество. След това, „като кралица ще израснеш“ или „ще бъдеш по-велика, отколкото си била като кралица“ е също вярно, ваше величество, защото в замяна на тленната корона, тя може би сега като кралица и мъченица е получила небесна корона и освен това кой знае още какво бъдеще очаква нейните потомци на земята.
Катерина беше необикновено суеверна. Тя се изплаши може би повече от хладнокръвието на Рьоне, отколкото от вечно повтарящите се предсказания. И тъй като за нея едно затруднение винаги беше причина да премине смело към действие, тя без всякакъв друг преход освен негласната работа на мисълта си каза рязко на Рьоне:
— Пристигнаха ли парфюмите от Италия?
— Да, ваше величество.
— Изпратете ми едно ковчеже от всички видове.
— От кои?
— От последните, тези…
Катерина не довърши.
— От тези, които особено много обичаше наварската кралица? — допълни Рьоне.
— Точно така.
— Не е необходимо да ги приготвям, нали, господарке? Защото ваше величество понастоящем е така веща, както и аз.
— Мислиш ли? — запита Катерина. — Вярно, че те действуват.
— Ваше величество има ли още нещо да ми заповяда? — запита парфюмеристът.
— Не — замислено отговори Катерина. — Струва ми се, не. Ако има нещо ново в жертвоприношенията, съобщете ми. Впрочем да оставим агнетата и да опитаме с кокошки.
— Уви, господарке, страхувам се, че дори и да изменим жертвените животни, едва ли ще изменим предсказанията.
— Направи това, което ти поръчах.
Рьоне се поклони и излезе.
Катерина остана за миг замислена, после стана и влезе в спалнята си, където я чакаха придворните дами; тя им съобщи, че на другия ден ще отидат в Монфокон.
Вестта за тази разходка беше през цялата вечер предмет на разговори в двореца и на слухове в града. Дамите приготвиха най-елегантните си тоалети, благородниците парадните си оръжия и коне. Търговците затвориха магазинчетата и ателиетата си, а безделниците убиха тук-таме още някои хугеноти, оцелели като че ли специално за този случай, за да правят компания на трупа на адмирала.
През цялата вечер до късно през нощта се вдигаше страшна врява.
Ла Мол бе прекарал най-тъжния ден на света след три-четири също тъй тъжни дни.
Херцог д’Алансон, за да изпълни желанието на Маргьорит, го бе настанил при себе си, но оттогава той не бе я виждал и се чувствуваше като бедно изоставено дете, лишено от нежните, сърдечни и очарователни грижи на двете жени, споменът за едната от които непрекъснато го измъчваше. Беше получил новини за нея от хирурга Амброаз Паре, когото тя му бе изпратила. Но тези новини, донесени от петдесетгодишен мъж, който не знаеше или се преструваше, че не знае какъв интерес представляват за Ла Мол и най-малките подробности, отнасящи се до Маргьорит, бяха доста непълни и съвсем недостатъчни. Вярно, че Жийон бе дошла един път по свой почин, разбира се, да научи как е раненият. Това посещение му бе подействало като слънчев лъч в тъмница и Ла Мол бе останал заслепен, очаквайки непрекъснато още едно видение, което, макар че бяха изминали два дни след първото, все не идваше.
Затова, когато му донесоха новината за блестящата разходка на целия двор за следващия ден, той помоли херцог д’Алансон да му окаже честта да го придружи.
Херцогът дори не се запита дали Ла Мол е в състояние да понесе тази умора и само отговори:
