— Чудесно! Дайте му един от моите коне!
Ла Мол и не искаше друго. Метр Амброаз Паре дойде както обикновено да го превърже. Ла Мол му обясни, че му е необходимо да язди и го помоли да го превърже двойно по-грижливо. Двете рани на гърдите и на рамото вече се бяха затворили и само раната в рамото още го болеше. И двете бяха тъмнорозови, както става при заздравяващи тъкани. Метр Амброаз Паре ги покри с гумирана тафта, която беше на мода по онова време за подобни случаи, и увери Ла Мол, че ако не прави много движения по време на излета, всичко ще мине благополучно.
Ла Мол беше във възторг. Въпреки известна слабост, причинена от загубата на кръв и леко виене на свят, дължащо се на същата причина, той се чувствуваше чудесно. Освен това Маргьорит сигурно щеше да участвува в тази разходка. Той отново щеше да я види и като си припомняше колко добре му бе подействала Жийон, не се съмняваше, че неговата повелителка ще му подейства още по-добре.
И така, Ла Мол употреби една част от парите, които бе получил, напускайки семейството си, за да си купи най-хубавата риза от бял сатен и най-богато извезания плащ, който можа да му предложи модният шивач. Той му набави също ботуши от благоуханна кожа, каквито се носеха по това време. Донесоха му всичко сутринта, само половин час преди определеното време, така че нямаше време за забележки. Той се облече бързо, погледна се в огледалото, одобри се, среса се, напарфюмира се и остана доволен от себе си. След това се раздвижи из стаята бързо, за да се увери, че ако не се смятат силните бодежи тук-таме, душевното щастие ще притъпи телесните страдания.
Вишневият плащ, измислен от него и ушит малко по-дълъг, отколкото се носеха в момента, му седеше много добре.
Докато тази сцена ставаше в Лувъра, друга подобна можеше да се наблюдава в двореца дьо Гиз. Едър благородник с рижи коси разглеждаше пред огледало червеникавия белег, който пресичаше грозно лицето му. Той решеше и парфюмираше мустаците си, като през всичкото време мажеше тоя злополучен белег, който напук на всичките козметични средства, използувани по това време, все се явяваше въпреки тройния пласт белило и червило. Изведнъж му хрумна щастлива идея. Палещото августовско слънце обливаше с лъчите си двора. Той слезе долу с шапка в ръка, затвори очи, вдигна лице към слънцето и поседя така десетина минути, излагайки се нарочно на огнените потоци, които струяха от небето.
След десет минути, благодарение на силното слънце, лицето на благородника стана толкова яркочервено, че сега пък белегът не беше в съответствие с останалото и изглеждаше жълт. Независимо от това нашият благородник остана много доволен от тази дъга и подсили цвета й с пласт червило. След това облече великолепна дреха, която един шивач му бе донесъл, преди изобщо да е поискал.
Така нагласен, напомаден, въоръжен от главата до петите, той слезе още веднъж в двора и погали големия черен кон, който не би имал равен на себе си по хубост без белега, който бе получил подобно на своя господар през последните граждански смутове от сабята на един наемник.
Впрочем, възхитен от своя кон, както и от самия себе си, този благородник, когото нашите читатели несъмнено са познали лесно, се метна на седлото четвърт час преди другите и огласи двора на двореца дьо Гиз с цвиленето на жребеца и със собствените си ругатни, произнесени с най-различен тон, докато го обуздаваше. След миг конят, напълно укротен, гъвкав и послушен, призна законното право на своя ездач. Но тази победа не бе удържана безшумно. И може би на това именно разчиташе нашият благородник, защото шумът привлече на прозореца една дама, която смелият конеукротител поздрави с дълбок поклон, а тя в отговор му се усмихна много любезно.
Пет минути по-късно херцогиня дьо Невер извика своя домоуправител.
— Господине, — запита тя, — поднесоха ли подходяща закуска на господин граф Анибал дьо Коконас?
— Да, ваша светлост — отговори домоуправителят, — тази сутрин той яде с по-голям апетит, отколкото обикновено.
— Чудесно, господине — каза херцогинята. После се обърна към своя пръв придворен.
— Господин д’Аргюзон — каза тя, — да вървим в Лувъра и, моля ви, наглеждайте граф дьо Коконас, защото той е ранен и е слаб. За нищо на света не бих желала да му се случи нещо. Това ще предизвика подигравките на хугенотите, които го мразят заради подвизите му през славната Вартоломеева нощ.
И яхвайки на свой ред коня си, херцогиня дьо Невер се отправи сияеща към Лувъра, където беше общата среща.
Беше два часът следобед, когато върволица конници, искрящи от злато, скъпоценности и великолепни дрехи, се появи по улица Сен-Дьони, излизайки иззад ъгъла на гробището Сент-Иносан, и се спусна под слънчевите лъчи между двата реда мрачни къщи като огромно влечуго с гъвкави пръстени.
Глава 16
Тялото на мъртвия неприятел винаги мирише хубаво
Никоя театрална трупа, колкото и богата да би била, не би могла да даде представа за това зрелище. Копринените пищни и лъскави дрехи, завещани като великолепна мода от Франсоа I на неговите наследници, не бяха още се превърнали в тесните и мрачни дрехи, които щяха да се носят по времето на Анри III, така че костюмът на Шарл IX, може би не така разкошен, но по-елегантен, отколкото костюмите от предшестващата епоха, блестеше в съвършеното съчетание на цветовете. В наши дни няма вече с какво да се сравни подобно шествие, защото ние сме свели парадното великолепие до симетрията и униформата.
Пажове, телохранители и дребни благородници, кучета и коне вървяха отстрани или отзад, превръщайки кралското шествие в истинска армия. Зад тази армия идваше простолюдието или по-точно казано простолюдието се тълпеше от всички страни.
Простолюдието вървеше отзад, отстрани и отпред, то викаше едновременно: „Да живее“ и „Долу“, защото различаваше в шествието мнозина отрекли се калвинисти, а простолюдието е злопаметно.
Същата сутрин в присъствието на Катерина и херцог дьо Гиз Шарл IX бе заговорил, като за най- естествено нещо, пред Анри дьо Навар да отидат до бесилката на Монфокон или по-скоро до осакатеното тяло на адмирала, който бе обесен там. Първата мисъл на Анри беше да помоли да го освободи от това посещение. Точно това очакваше и Катерина. При първите думи, изразяващи неохотата му, тя размени поглед и усмивка с херцог дьо Гиз, които Анри видя, изтълкува ги правилно и внезапно се поправи:
— Всъщност защо не? Аз съм католик и трябва да направя нещо за новата си религия.
И той се обърна към Шарл IX:
— Нека ваше величество разчита на мен. Винаги съм готов да го придружа, където и да отиде той.
И той хвърли бърз поглед наоколо си, за да преброи колко вежди се смръщиха.
Така че именно него може би — сина без майка, краля без кралство, хугенота, станал католик, гледаха с най-голямо любопитство в това шествие. Продълговатото му, характерно лице, малко простонародната му външност, близостта му с по-нискостоящите от него, близост, която, стигнала до степен, почти неподобаваща за крал и дължаща се на навиците, придобити в детството му в планината, той запази до смъртта си, го отличаваха в очите на зрителите и някои от тях му подхвърляха:
— На черква, Анрио, на черква!
На това Анри отговаряше:
— Бях вчера, бях и днес, ще бъда и утре. Триста дяволи, струва ми се, че е достатъчно!
Колкото се отнася до Маргьорит, тя яздеше така изящна, свежа и елегантна, че около нея се носеше вълна от възхищение, сред която, трябва да признаем, някои комплименти се отнасяха за нейната приятелка. Херцогиня дьо Невер яздеше до нея и белият й кон, сякаш горд със своя товар, разтърсваше буйно глава.
— Е, херцогиньо — запита наварската кралица. — Какво ново?
— Нищо особено, ваше величество, доколкото зная — отговори високо Анриет, а после тихо запита: — А какво стана с хугенота?
— Намерих му почти сигурно убежище — отговори Маргьорит. — А ти какво направи с великия изтребител?
— Той пожела да участвува в тържеството. Язди бойния кон на херцог дьо Невер, едър като слон. Страшен ездач! Разреших му да присъствува на разходката, защото мислех, че от предпазливост твоят хугенот ще остане в стаята си и по този начин няма опасност да се срещнат.
