— О, боже — отговори засмяно Маргьорит, — все едно дали ще е тук, или не, мисля, че няма защо да се опасяваме. Моят хугенот е хубав младеж, но нищо повече. Гълъб, а не Ястреб. Гука, но не хапе. И знаеш ли — допълни тя с тон, който е невъзможно да се предаде, свивайки леко рамене: — Може би сме го мислили хугенот, а той всъщност да е браман и неговата религия да му забранява да пролива кръв.
— Но къде е херцог д’Алансон? — запита Анриет. — Не го виждам.
— Навярно ще ни настигне. Сутринта го боляха очите и не искаше да дойде. Но известно е, че ако не постъпи като брат си Шарл и брат си Анри, рискува да покаже привързаност към, хугенотите. Обясниха му, че кралят би могъл да си изтълкува зле неговото отсъствие, затова се реши да дойде. Но погледни нататък, там викат, сигурно той излиза през Порт-Монмартр.
— Точно така, той е, познах го — каза Анриет. — Всъщност изглежда много добре днес. От известно време много се грижи за себе си. Трябва да е влюбен. Погледни, хубаво е да си с кралска кръв. Препуска право през тълпата и всички му правят път.
— Така е — каза смеешком Маргьорит, — той ще ни изпогази, да ми прости господ. Накарайте благородниците си да отстъпят, херцогиньо, защото там виждам един, който, ако не отстъпи веднага, ще го премажат.
— Ах, това е моят смелчага! — извика херцогинята.
Погледни, моля ти се, погледни!
Действително Коконас бе напуснал мястото си, за да се приближи до херцогиня дьо Невер, но в същия миг, когато неговият кон пресичаше околовръстния булевард, който, отделяше предградието Сен-Дьони, един конник от свитата на херцог д’Алансон, мъчейки се напразно да задържи коня си, препускащ с всичка сила, блъсна силно Коконас. Коконас се разтресе, люшна се върху огромния си кон и шапката му щеше да падне; той я задържа и се обърна побеснял от яд.
— Боже мой — възкликна Маргьорит, навеждайки се към ухото на приятелката си, — граф дьо Ла Мол!
— Този красив блед младеж? — извика херцогинята, без да може да прикрие първото си впечатление.
— Да, да, точно този, който насмалко не събори твоя пиемонтец.
— О — каза херцогинята, — сигурно ще станат страшни неща! Те се видяха и се познаха!
Коконас действително, обръщайки се, позна Ла Мол. От изненада той изпусна юздата, защото се бе надявал, че или е убил своя стар познат, или поне го е извадил за известно време от строя. От своя страна, Ла Мол също позна Коконас и почувствува как лицето му пламва. За няколко мига, достатъчни да изразят всичките чувства, които бяха обладали тези двама мъже, те се измериха с такъв поглед, че тръпки полазиха двете жени. След това Ла Мол, оглеждайки се наоколо си и давайки си сметка, че мястото не е подходящо за обяснение, пришпори коня си и настигна херцог д’Алансон. Коконас остана още миг като истукан, сучейки нервно мустак, но като видя, че Ла Мол се отдалечава, без нищо повече да му каже, той също продължи пътя си.
— Аха — каза с презрително огорчение Маргьорит, — не съм се излъгала. О, този път е наистина прекалено!
И тя прехапа устните си до кръв.
— Той е много хубав! — каза херцогинята състрадателно.
Точно в този миг херцог д’Алансон зае мястото си зад краля и кралицата-майка, така че неговите придворни го последваха и трябваше да минат пред Маргьорит и херцогиня дьо Невер. Минавайки пред двете благородни дами, Ла Мол вдигна шапка, поздрави кралицата и остана гологлав, в очакване нейно величество да го удостои с поглед. Но Маргьорит гордо извърна глава.
Несъмнено Ла Мол прочете презрителния израз по лицето на кралицата и побледня още повече. Той дори улови гривата на коня си, за да не падне.
— О — каза Анриет на кралицата, — хайде, погледни го, жестокосърдечна, той ще припадне!
— Чудесно — каза кралицата с унищожителна усмивка, — само това ни липсваше!… Носиш ли амоняк?
Херцогиня дьо Невер се лъжеше.
Ла Мол, олюлявайки се, събра силите си, застана твърдо на коня и се присъедини към свитата на херцог д’Алансон.
Колкото повече напредваха, толкова по-ясно се очертаваше зловещият силует на бесилката, издигната и използвана за първи път от Ангеран дьо Марини. Никога тя не бе била така добре украсена, както в този час. Телохранителите и гвардейците излязоха напред и образуваха широк кръг около оградата. При тяхното приближаване гарваните, накацали по бесилката, отлетяха с отчаяно грачене.
Бесилката на Монфокон предлагаше обикновено зад колоните си убежище на кучетата, привлечени от обилната плячка, и на философстващите джебчии, които размишляваха тук върху тъжните превратности на съдбата.
Но в този ден в Монфокон не се виждаха нито кучета нито джебчии. Телохранителите и гвардейците бяха изгонили кучетата и дори гарваните, а крадците се смесиха с тълпата, за да изиграят някой от хитрите си номера, които са веселата част на занаята.
Шествието напредваше. Кралят и Катерина пристигнаха първи. После дойдоха херцог д’Анжу, херцог д’Алансон, наварският крал, херцог дьо Гиз със свитите си, нейно величество Маргьорит, херцогиня дьо Невер и всички дами; съставящи това, което наричаха летящия ескадрон на кралицата; следваха пажовете, конниците, прислугата и простолюдието — общо десет хиляди души.
На централната бесилка висеше безформена маса — черен труп, изцапан със съсирена кръв и засъхнала кал, побелял от наслоен прах. Трупът беше без глава. Затова го бяха обесили за краката. Впрочем тълпата, която винаги е много изобретателна, бе поставила на мястото на главата снопче слама, а върху нея маска, в чиято уста някой шегобиец, познаващ навиците на адмирала, бе пъхнал клечка за зъби.
Мрачно и странно беше това зрелище, пред което преминаваха елегантните господа и красивите дами — като процесия, нарисувана от Гойя на фона на почернелите скелети и бесилките с дълги костеливи ръце. Колкото по-шумно бе въодушевлението на посетителите, толкова повече контрастираше то с мрачното безмълвие и студената безчувственост на тези трупове, предмет на гавра, които извикваха тръпки дори у гаврещите се.
Мнозина едва понасяха това страшно зрелище. И сред групата на отреклите се хугеноти лесно можеше да се различи по бледото лице Анри, който, колкото и да умееше да се владее, с колкото и голяма дарба да се преструва да го бе надарило небето, не можа да издържи. Той заяви, че отвратителната миризма, която изпускат всички тези човешки останки, е нетърпима и се приближи до Шарл IX, застанал до Катерина пред останките на адмирала.
— Ваше величество — каза Анри, — не ви ли се струва, че този жалък труп мирише твърде лошо, за да стоим по-дълго тук?
— Така ли мислиш, Анрио? — запита Шарл IX, чиито очи искряха от жестока радост.
— Да, ваше величество.
— Е, добре, аз пък не съм на твоето мнение… Трупът на един мъртъв неприятел мирише винаги хубаво.
— Бога ми, ваше величество — каза Таван, — вие знаехте, че ще дойдем на гости на адмирала. Трябваше да поканите вашия учител по поезия Пиер Ронсар. Той тук, на самото място, щеше да съчини епитафия за стария Гаспар.
— Това може да стане и без него, и ние самите ще я съчиним. Ето, слушайте, господа — каза Шарл IX, като помисли за миг:
