— Браво, браво! — развикаха се в един глас католиците, докато хугенотите мръщеха вежди и мълчаха.
Анри разговаряше с Маргьорит и херцогиня дьо Невер и сякаш нищо не беше чул.
— Хайде, хайде, господине — каза Катерина, която въпреки силните парфюми, които си бе сложила, едва не повърна. — Хайде, защото колкото и да е приятна една компания, човек все трябва да я напусне. Да кажем сбогом на господин адмирала и да се връщаме в Париж.
Тя кимна иронично към адмирала, сякаш се разделя с приятел, и заставайки начело на колоната, тръгна напред, докато шествието преминаваше край трупа на Колини.
Слънцето клонеше към залез.
Тълпата тръгна след техни величества, за да се наслади докрай на великолепното шествие и на подробностите му. Крадците последваха тълпата. Така че десет минути след като кралят си тръгна, никой не остана около осакатения труп на адмирала, поклащан от първия полъх на вечерния вятър.
Като казваме никой, ние се лъжем. Един благородник, яхнал черен кон, който несъмнено не бе могъл да се полюбува на воля на този безформен, почернял, обезглавен труп, докато той бе удостоен от височайшето присъствие, разглеждаше с любопитство най-подробно веригите, куките, каменните стълбове, с една дума, бесилката, която явно му се струваше на него, дошлия преди няколко дни в Париж и незапознат с усъвършенстванията на столицата, като образец на всичко най-страшно и най-грозно, което човек може да измисли.
Не е необходимо да казваме на читателите, че този човек беше нашият приятел Коконас. Едно зорко женско око напразно бе обходило кавалкадата и се бе опитало да го открие.
Както вече казахме, Коконас стоеше в захлас пред произведението на Ангеран дьо Марини.
Но не само тази жена търсеше Коконас. Друг благородник, отличаващ се с бялата си сатенена дреха и с грациозно развяващото се перо, след като погледна напред и встрани, хвърли поглед и назад и видя високия силует на Коконас и на коня му, които се открояваха ярко на червеното небе под последните отблясъци на залязващото слънце.
Тогава благородникът с бялата сатенена дреха се отклони от пътя, по който вървяха всички, сви по една странична пътечка и като описа полукръг, се върна при бесилката.
Почти в същия миг дамата, в която познахме херцогиня дьо Невер, както познахме в едрия конник на черния кон Коконас, се приближи до Маргьорит и й каза:
— Ние и двете сме се излъгали, Маргьорит, защото пиемонтецът остана назад, а Ла Мол го последва.
— Дявол да го вземе — възкликна Маргьорит смеешком, — явно е, че ще стане нещо. Признавам, че няма да ми бъде неприятно да променя мнението си.
И Маргьорит се извърна и също видя маневрата на Ла Мол.
Сега беше ред на двете знатни дами да напуснат групата. Моментът беше подходящ. Всички вървяха по пътека, оградена с широки плетища, която се изкачваше нагоре, на тридесет стъпки от бесилката. Херцогиня дьо Невер каза нещо на ухото на своя капитан. Маргьорит направи знак на Жийон и те четиримата тръгнаха по този пряк път, прикривайки се зад най-близкия храст, откъдето можеха да наблюдават сцената. Както казахме, имаше около тридесет крачки до мястото, където Коконас, възхитен и опиянен, размахваше ръце пред адмирала.
Маргьорит слезе от коня. Херцогиня дьо Невер и Жийон я последваха. Капитанът също слезе и улови юздите на четирите коня. Свежата и гъста трева предложи на трите жени място за сядане, каквото често напразно търсят принцесите. Една пролука им даваше възможност да не пропуснат и най-малката подробност.
Ла Мол завърши обхода. Той тихо застана зад Коконас и го потупа по рамото.
Пиемонтецът се обърна.
— Охо! — възкликна той. — Значи, не сънувам. Вие сте още жив.
— Да, господине — отговори Ла Мол. — Да, още съм жив, не по ваша вина, но, тъй или иначе, жив съм.
— Дявол да го вземе, познах ви — поде Коконас — въпреки бледата физиономия. Вие бяхте по-румен последния път, когато се видяхме.
— И аз — каза Ла Мол — също ви познах въпреки жълтия белег, който прерязва лицето ви. Вие бяхте много по-блед, преди да ви го направя.
Коконас прехапа устни. Но очевидно, решен да продължи разговора със същия ироничен тон, каза:
— Кажете, господин дьо Ла Мол, не е ли прекалено интересно, особено за един хугенот, да гледа господин адмирала, закачен на тази желязна кука. И като си помисли човек колко преувеличават някои хора, обвинявайки ни, че сме избили дори малките хугенотчета на гърдите на майките им.
— Графе — поклони се Ла Мол, — аз вече не съм хугенот. Имам честта да бъда католик.
— А — провикна се Коконас и избухна в смях. — Вие сте се отрекли, графе? Много хитро.
— Господине — каза Ла Мол, все така сериозен и все така учтив, — аз бях дал обет да се покръстя, ако оцелея от клането.
— Графе — забеляза пиемонтецът, — това е много благоразумен обет и аз ви поздравявам за него. Не сте ли дали още някой друг подобен обет?
— Да, господине. Дадох още един — отговори Ла Мол, като галеше съвършено спокойно коня си.
— И какъв е той? — запита Коконас.
— Да ви закача там горе, виждате ли къде, на онова малко гвоздейче, което сякаш ви чака под господин Колини.
— Как? — извика Коконас — Така ли мислите да ме закачите, жив?
— Не, господине, след като ви промуша с шпагата си.
Коконас стана пурпурночервен, зелените му очи изпущаха искри.
— Значи така, на този гвоздей, а? — каза той подигравателно.
— Да — отговори Ла Мол, — на този гвоздей.
— Трябва да пораснете още малко, господинчо — каза Коконас.
— Нищо, ще яхна вашия кон, високи касапино на хора — отговори Ла Мол. — Аха, вие си въобразявате, скъпи ми Анибал дьо Коконас, че можете безнаказано да убивате хора под лоялния и благороден предлог, че сте сто срещу един? О, не. Непременно идва ден, когато човек си намира майстора. И мисля, че този ден е дошъл днес. С удоволствие бих пръснал грозната ви глава с един револверен изстрел, но аз се целя лошо, защото ръката ми все още трепери от раните, които подло ми нанесохте.
— Грозната ми глава? — изрева Коконас и скочи от коня. — Слизайте от коня, долу, долу, господин графе, да кръстосаме шпаги!
И той измъкна шпагата си.
— Струва ми се, че твоят хугенот каза „грозна глава“ — прошепна херцогиня дьо Невер на ухото на Маргьорит. — На теб грозен ли ти се вижда?
— Очарователен е — засмяно каза Маргьорит, — принудена съм да призная, че гневът прави господин дьо Ла Мол несправедлив, но тихо, да погледаме.
Действително Ла Мол беше слязъл от коня си толкова бавно, колкото бързо бе скочил Коконас. Той свали вишневия си плащ, сложи го на земята, измъкна шпагата си и застана в отбранителна поза.
— Ох! — простена той, протягайки ръка.
— Уф! — прошепна Коконас, изопвайки своята, защото и двамата, както си спомняме, бяха ранени в рамената и при всяко по-рязко движение ги болеше.
Сподавен смях се разнесе в храстите. Двете дами не можаха да се сдържат, като видяха как двамата воини с болезнена гримаса разтриваха ключиците си. Двамата благородници, които не знаеха, че имат свидетели, чуха този смях и като се огледаха, познаха покровителките си.
Ла Мол отново застана в отбранителна поза, невъзмутим и неподвижен. А Коконас се нахвърли с шпагата с гръмко: „Дявол да го вземе!“
— А, това вече не, те наистина ще се изколят, ако не въдворим ред. Стига шеги. Хей, господа, хей! — извика Маргьорит.
— Остави ги, остави ги — прекъсна я Анриет, понеже беше виждала как се бие Коконас и се надяваше дълбоко в сърцето си, че ще се справи и с Ла Мол така, както с двамата племенници и със сина на,
