Изведнъж звънчето на часовника се събуди в нощта и отмери дванадесет удара. Коконас отвори възпалените си очи, пламтящият дъх разяждаше пресъхналите му устни. Неутолима жажда измъчваше пламтящото му гърло. Малката нощна, лампа гореше както обикновено и нейната бледа светлина извикваше хиляди танцуващи призраци пред помътения поглед на Коконас.
И тогава той видя — о, ужас! — как Ла Мол става от леглото, пристъпва из стаята като ястреб пред птицата, която омагьосва, и се отправя към него, заплашвайки го с юмрук. Коконас посегна към камата, улови дръжката и се приготви да я забие в корема на своя враг.
Ла Мол се приближаваше.
Коконас прошепна:
— А, ти ли си пак, пак ти, винаги ти. Ела, аха, заплашваш ме, сочиш ми юмрук, усмихваш се, ела, ела, ах, ти продължаваш да се приближаваш тихо, крачка по крачка, ела, ела да те убия!
И действително, придружавайки глухата закана с жест, в момента, когато Ла Мол се навеждаше над него, Коконас измъкна изпод чаршафа бляскавото острие. Но усилието, което направи пиемонтецът, за да се надигне, прекърши силите му. Протегнатата към Ла Мол ръка увисна във въздуха. Камата падна от отмалелите пръсти и агонизиращият се отпусна върху възглавницата.
— Хайде, хайде — прошепна Ла Мол, като повдигна внимателно главата му и приближи до устните му чаша, — изпийте това, бедни приятелю, защото цял горите!
Действително Ла Мол поднасяше една чаша на пиемонтеца, а неговият замъглен мозък я беше взел за заплашителен юмрук.
Но при допира с благодатното питие, което навлажни устните му и освежи гърдите му, разсъдъкът, или по-скоро инстинктът на Коконас се възвърна, той усети по цялото си тяло никога неизпитвано блаженство. Отвори прояснени очи и погледна Ла Мол, който го държеше в прегръдките си и му се усмихваше. И от тези очи, присвити доскоро от мрачна ярост, една незабележима сълза се търкулна по пламтящата буза, която жадно я попи.
— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас, като се отпусна на възглавницата. — Ако оцелея, господин дьо Ла Мол, вие ще бъдете мой приятел.
— Вие ще оцелеете, приятелю — каза Ла Мол, — ако изпиете три чаши като тази, която току-що ви дадох, и престанете да си въобразявате лоши неща.
След един час Ла Мол, поел ролята на болногледач и изпълняващ точно предписанията на непознатия лекар, стана за втори път, сипа втората доза от питието в чашата и я поднесе на Коконас. Този път обаче пиемонтецът, вместо да го чака с кама в ръка, го прие с отворени обятия, изгълта лекарството с наслада, после за пръв път от толкова време заспа спокойно.
Третата чаша има не по-малко чудотворно въздействие. Болният започна да диша правилно, макар че все още се задъхваше. Вцепенените му крайници се отпуснаха. Пламтящата му кожа леко се овлажни и когато на другия ден метр Амброаз Паре посети ранения, той се усмихна доволно и каза:
— Отсега нататък отговарям за живота на господин дьо Коконас. Неговото излекуване ще бъде голям успех за мен.
В резултат на тази полудраматична, полукомична сцена, но нелишена все пак от малко затрогваща поезия, като се има пред вид буйният нрав на Коконас, дружбата, започнала между двамата благородници в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ и насилствено прекъсната от събитията през Вартоломеевата нощ, се разгоря с нова сила и надмина скоро приятелството между Орест и Пилад, с петте удара с шпага и револверния изстрел, разпределени между двамата.
Стари и нови рани, дълбоки и леки, най-сетне бяха на оздравяване. Ла Мол, верен на своя пост на болногледач, не напусна стаята, преди Коконас да оздравее напълно. Той го повдигаше в леглото, докато слабостта го задържаше там. Помагаше му да върви, когато почна да става, положи всички грижи за него с обичайната си сърдечност и нежност и тези грижи, подпомогнати от здравото телосложение на пиемонтеца, ускориха оздравяването.
Една и съща мисъл измъчваше и двамата младежи. Всеки в трескавото си бълнуване си бе въобразил, че до него се приближава жената, която изпълва сърцето му. Но откакто бяха дошли в съзнание, нито Маргьорит, нито херцогиня дьо Невер бяха влизали в стаята. Впрочем това се разбираше от само себе си. Едната, съпруга на наварския крал, другата, снаха на херцог дьо Гиз, нима можеха пред очите на всички да проявят публична загриженост към двама обикновени благородници? Не. Така трябваше да си отговорят Ла Мол и Коконас. Но това отсъствие, което можеше да се дължи и на пълна забрава, беше много мъчително.
Капитанът, който бе присъствал на дуела, бе идвал от време на време, като че ли по свой почин, да се осведомява за двамата ранени. Жийон също бе идвала да види как са. Но Ла Мол не бе се осмелил да й заговори за Маргьорит, както Коконас не се бе осмелил да заговори за херцогиня дьо Невер на капитана.
Глава 18
Призраците
Известно време двамата младежи пазеха един от друг тайната си. Най-сетне в един ден на откровения мисълта, която ги занимаваше, сама избликна на устните им и двамата затвърдиха приятелството си с това последно доказателство, без което няма приятелство — тоест с пълно доверие.
Те и двамата бяха безумно влюбени, единият в херцогиня, другият в кралица.
За двамата влюбени имаше нещо страшно в това почти непреодолимо разстояние, което ги отделяше от обекта на техните въжделения. И все пак надеждата е чувство, така дълбоко вкоренено в сърцето на човека, че макар и надеждите им да бяха безумни, те все пак се надяваха.
И двамата, щом се съвзеха, започнаха да се грижат за лицата си. Всеки човек, дори най-равнодушният към физическите преимущества, в известни моменти води безмълвни разговори и смига съучастнически на своето огледало, след което се отдалечава от душеприказчика си почти винаги доволен от събеседването. А нашите двама млади герои не бяха от тези, на които огледалото би изказало жестоки мнения. Ла Мол, тънък, блед и елегантен, притежаваше благородна красота. Коконас, силен, добре сложен, румен, притежаваше мъжествена красота. И нещо повече дори — Коконас бе спечелил от болестта — той бе отслабнал, побледнял, така че прословутият белег, който някога го бе измъчвал с цветовете си, сходни с цветовете на дъгата, сега бе изчезнал, предвещавайки вероятно също като небесното явление дълга поредица от ясни дни и ведри нощи.
Всъщност двамата ранени все така бяха обградени с най-внимателни грижи. Всеки от тях в деня, в който стана от леглото, намери на най-близкото кресло халат, а в деня, в който можеха вече да се обличат — пълно облекло. И не само това, в джоба на дрехите им — богато натъпкана кесия, която всеки от тях запази, разбира се, за да я върне, когато му дойде времето, на непознатия покровител, който бдеше над него.
Този неизвестен покровител не можеше да бъде принцът, у когото бяха настанени, защото той не само не се бе качил нито веднъж да ги види, но дори не се бе осведомил за здравето им.
Смътна надежда тихо нашепваше на сърцето на всеки от тях, че неизвестният покровител е обичаната жена.
Затова може би ранените очакваха с невъобразимо нетърпение да излязат. Ла Мол, по-силен и по-бързо излекуван от Коконас, отдавна можеше да го стори, но някаква негласна уговорка го свързваше със съдбата на приятеля му. Решили бяха първото им излизане да бъде посветено на три посещения; на непознатия доктор, чието спасително питие бе въздействало така благодатно на пламналите гърди на Коконас; второто в дома на покойния метр Ла-Юриер, където всеки от тях бе оставил куфар и кон; и третото у флорентинеца Рьоне, известен не само като парфюмерист, но и като магьосник, който продаваше не само козметични средства и отрови, но приготвяше любовни питиета и предричаше бъдещето.
След два месеца възстановяване и затворничество този толкова очакван ден най-сетне дойде.
Казахме „затворничество“ и тази дума е най-подходяща, защото много пъти в своето нетърпение те бяха искали да ускорят излизането, но стражата, поставена на вратата им, постоянно им бе преграждала пътя и те бяха разбрали, че могат да излязат само с позволението на метр Амброаз Паре.
И ето един ден изкусният хирург прецени, че двамата болни, ако не напълно възстановени, то поне на път да оздравеят, могат да излязат. Към два часа следобед в един от тези хубави есенни дни, които понякога Париж поднася на своите учудени жители, почти примирили се вече с настъпването на зимата,
