двамата приятели, подкрепяйки се един друг, излязоха от Лувъра.
Ла Мол бе намерил с голямо удоволствие на едно кресло прословутия си вишнев плащ, който бе сгънал така грижливо преди дуела. Той се обяви за водач на Коконас и Коконас прие, без да възразява и дори без да разсъждава. Той знаеше, че неговият приятел го води у непознатия доктор, чието непатентовано лекарство го бе възстановило за една нощ, докато всичките лекове на метр Амброаз Паре бавно го убиваха. Беше разделил на две парите в кесията си, тоест от двеста нобли беше отделил сто за награда на неизвестния Ескулап, комуто дължеше оздравяването си. Коконас не се страхуваше от смъртта, но нямаше нищо против да живее. Затова, както се виждаше, се канеше да възнагради щедро своя спасител.
Ла Мол тръгна по улица Л’Астрюс, после по голямата улица Сент-Оноре, по улица Прувел и скоро се озова на площада пред халите. Близо до старата чешма на мястото, което днес е известно под името Каро де-Ал, се издигаше осмоъгълна зидана постройка, завършваща с дървена кула с остър покрив, на чийто връх скрибуцаше ветропоказател. Тази дървена кула имаше осем отвора, пресечени всеки подобно полето на герб с нещо като дървено колело, състоящо се от два полукръга, между които в специално изрязани отвори приклещваха главата и ръцете на осъдения или осъдените, изложени на единия, другия или няколко от осемте отвора. Тази странна постройка, която се отличаваше от всички околни сгради, се наричаше позорен стълб.
Една безформена къща, изкорубена, изподраскана, сляпа и разкривена, с покрив, обрасъл с мъх като кожа на прокажен, беше поникнала до тази своего рода кула като гъба.
Това беше жилището на палача.
Един човек беше изложен на стълба и се плезеше срещу минаващите — един от крадците, който се бе подвизавал около бесилката в Монфокон и случайно бе заловен по време на своите подвизи.
Коконас помисли, че приятелят му го води да погледа това интересно зрелище. Той се смеси с тълпата любопитни, които отговаряха на гримасите на прикования на позорния стълб, с крясъци и дюдюкания.
Коконас беше по природа жесток и това зрелище го забавляваше. Той би желал дори вместо дюдюкания и крясъци да хвърлят камъни срещу осъдения, който беше толкова безочлив, че се плезеше на благородните господа, оказващи му честта да го погледат.
Затова, когато подвижната кула се завъртя върху основата си, за да може и другата страна на площада да се полюбува на тази гледка, и тълпата се спусна нататък, Коконас също понечи да я последва, но Ла Мол го спря, като му каза полугласно:
— Не сме дошли за това тук.
— А за какво? — запита Коконас.
— Ще видиш — отговори Ла Мол.
Двамата приятели си говореха на „ти“ след онази забележителна нощ, в която Коконас искаше да заколи Ла Мол.
И Ла Мол поведе Коконас право към малкия прозорец на къщата, долепена до кулата, на който се бе облакътил един мъж.
— Аха, вие ли сте, господа? — каза човекът, като свали червената си шапка и откри гъстите си черни коси, които се спущаха чак до веждите му. — Добре дошли!
— Кой е този човек? — запита Коконас, ровейки се в спомените си, защото му се струваше, че е виждал това лице по време на треската.
— Твоят спасител, скъпи приятелю, той ти донесе в Лувъра освежителното питие, което те възстанови.
— О! — каза Коконас. — Приятелю… — И той протегна ръка на човека.
Но мъжът, вместо да подаде ръката си, се изправи и се отдръпна крачка назад.
— Господине — каза той на Коконас, — благодаря за честта, която искате да ми направите, но вероятно бихте се отказали от намерението си, ако ме познавахте.
— Бога ми — каза Коконас, — уверявам ви, че дори да сте дяволът, аз съм ваш длъжник, защото без вас щях да бъда мъртъв в този час.
— Не може да се каже, че съм точно дяволът — отговори човекът с червената шапка, — но мнозина по-скоро биха предпочели да видят дявола, отколкото мен.
— Но кой сте вие? — запита Коконас.
— Господине — отговори непознатият, — аз съм метр Кабош, парижкият палач…
— Аха! — възкликна Коконас и отдръпна ръката си.
— Нали ви казах! — забеляза метр Кабош.
— Нищо подобно, ще стисна ръката ви или дяволите да ме вземат! Подайте ми вашата!
— Наистина ли?
— Наистина, дайте си ръката.
— Ето я.
— Отворете я широко… още… по-широко… Така, добре…
И Коконас измъкна от джоба си шепата злато, приготвено за неизвестния лечител, и го постави в ръката на палача.
— Бих предпочел само вашата ръка — каза метр Кабош, поклащайки глава, — защото не ми липсва злато. А, напротив, страшно ми липсва ръка, която да стисне моята. Но здраве да е. Бог да ви благослови, благородни господине.
— Значи тъй, приятелю — каза Коконас, като погледна любопитно палача, — вие изтезавате хората, привързвате ги, въртите ги, разчеквате ги, режете глави, чупите кости, ха-ха, много ми е приятно, че се запознах с вас!
— Господине — каза метр Кабош, — аз не правя всичко това сам. Защото, както вие благородниците си имате прислужници, за да извършват това, което не ви е приятно, така и аз имам помощници, които извършват грубата работа и довършват простолюдието. Само когато случайно имам работа с благородници, като вас и вашия приятел например, о, тогава е съвсем друго. За мен е чест да се занимая лично с всички подробности на екзекуцията, от първата до последната, тоест от изтезанието до обезглавяването.
Коконас усети неволно във вените си хлад, сякаш груба скоба стягаше краката му, а стоманено острие докосваше гърлото му. Ла Мол, без да си дава сметка за причината, изпита същото усещане.
Но Коконас сподави това чувство, от което се срамуваше, и желаейки да се сбогува с метр Кабош с една последна шега, подхвърли:
— Добре, метр, ще си спомня думите ви, когато дойде моят ред да се кача на бесилката на Ангеран дьо Марини или върху ешафода на херцог дьо Ньомур. Тогава лично вие ще се погрижите за мен.
— Обещавам ви.
— Този път — каза Коконас — ето ви ръката ми, залог, че приемам вашето обещание.
И той протегна ръка на палача, който я докосна плахо, макар че явно гореше от желание да я стисне сърдечно.
Коконас леко пребледня само при допира, но усмивката не слезе от устните му, докато Ла Мол, чувствайки се неудобно и виждайки, че тълпата се върти ведно с кулата и се приближава към тях, го дръпна за плаща.
Коконас дълбоко в душата си също като Ла Мол беше изпълнен с желание да сложи край на тази сцена, която бе продължил поради естествената си склонност към подобни неща повече, отколкото би искал, затова кимна с глава и се отдалечи.
— Бога ми — каза Ла Мол, когато той и приятелят му стигнаха до кръста Траоар, — признай, че тук се диша по-свободно, отколкото на площада пред халите.
— Признавам — каза Коконас, — но все пак много ми е приятно, че се запознах с метр Кабош. Добре е да имаш приятели навсякъде.
— Дори и в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ — забеляза, смеейки се, Ла Мол.
— О, колкото се отнася до горкия метр Ла Юриер — каза Коконас, — той е мъртъв, и то стопроцентово. Видях пламъка на аркебузата, чух как изсвистя куршумът, който отекна, сякаш беше ударил камбаната на „Парижката света Богородица“. И го оставих проснат в локва кръв, която струеше от носа и от устата му. Ако предположим, че е приятел, значи, имаме един приятел на онзи свят.
Докато говореха така, двамата приятели излязоха на улица Арбр-Сек и се отправиха към странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, чиято фирма продължаваше да скърца на същото място, предлагайки
