невярващ, измъкна камата си и страхувайки се, че ако понечи да вдигне завесата, Рьоне ще му отправи същия упрек, както когато се бе опитал да отвори вратата, разцепи с камата си дебелия плат и доближавайки се до отвора, нададе изненадан вик, на който отговориха възклицанията на две жени.
— Какво става? — запита Ла Мол и едва не изпусна восъчната фигура, която Рьоне измъкна от ръцете му.
— Става това — отговори Коконас, — че херцогиня дьо Невер и нейно величество Маргьорит са там.
— Е, добре, неверници — каза Рьоне с мрачна усмивка, — съмнявате ли се още в силата на симпатията?
Ла Мол се вкамени, като видя своята кралица. Коконас загуби за миг присъствие на духа, познавайки херцогиня дьо Невер. Единият си представи, че чародействата на метр Рьоне са призовали сянката на Маргьорит, другият, като видя открехнатата врата, през която бяха влезли двата очарователни призрака скоро намери по-просто и по-материално обяснение на това чудо.
Докато Ла Мол се кръстеше и въздишаше сърцераздирателно, Коконас, който бе имал достатъчно време да си задава философски въпроси и да изпъди злия дух с помощта на ръсилото, наречено неверие, виждайки през отвора на завесата изумлението на херцогиня дьо Невер и малко саркастичната усмивка на Маргьорит, прецени, че моментът е решителен и разбирайки, че човек може да каже за приятеля си това, което не се осмелява да каже за самия себе си, вместо да се отправи към херцогиня дьо Невер, отиде при Маргьорит и коленичейки на земята, както обикновено представяха по панаирите великия Артаксеркс, се провикна с глас, на който свистенето от раната в дробовете придаваше още по-голяма мощност:
— Ваше величество, в този миг, по желание на моя приятел граф дьо Ла Мол, метр Рьоне призоваваше вашата сянка. За мое най-голямо удивление вашата сянка се появи, съпроводена от тяло, твърде скъпо за мен, което представям на моя приятел. Сянко на нейно величество наварската кралица, бихте ли казали на тялото на вашата придружителка да мине от другата страна на завесата?
Маргьорит се разсмя и направи знак на Анриет, която премина от другата страна.
— Ла Мол, приятелю мой, бъди красноречив като Демостен, като Цицерон, като господин канцлера дьо л’Оспитал и помисли, че животът ми зависи от това дали ще убедиш тялото на херцогиня дьо Невер, че аз съм нейният най-верен, най-покорен и най-предан служител.
— Но… — измърмори Ла Мол.
— Прави, каквото ти казвам, а вие, метр Рьоне, пазете някой да не ни обезпокои.
Рьоне се подчини.
— Дявол да го вземе, господине — каза Маргьорит, — вие сте умен човек, слушам ви, хайде, какво ще ми кажете?
— Ще ви кажа, ваше величество, че сянката на моя приятел, защото това е сянка, доказателство имате, тъй като тя не промълвя нито дума, ще ви кажа, че тази сянка ме умолява да използвам способността на тялото да говори ясно, за да ви кажа: „Прекрасна сянко, този така безплътен благородник Ла Мол е загубил тялото и дъха си поради вашите неумолими очи. Ако бяхте самата вие, щях да кажа на метр Рьоне да ме продъни в някоя сярна яма, вместо да държа такъв език пред дъщерята на крал Анри II, сестрата на крал Шарл IX и съпругата на наварския крал. Но сенките са лишени от каквато и да било земна гордост и не се сърдят, когато ги обичат. Затова помолете своето тяло, господарке, поне малко да обикна душата на бедния Ла Мол, най-изтерзаната душа, душа, измъчена първо от приятелството, което й нанесе три рани с шпага в корема, душа, обжарена от огъня на вашите очи, огън, хиляди пъти по-изтребителен от всички пъклени огньове. Имайте милост към тази бедна душа, обикнете малко това, което някога беше хубавият Ла Мол, и ако сте лишена от глас, направете поне един жест, усмихнете се. Душата на моя приятел е много интелигентна и ще ви разбере. Направете нещо, дявол да го вземе, или ще пронижа с шпагата си Рьоне, за да използува властта си над сенките и да принуди вашата, която вече призова тук, да направи неща, не съвсем прилични за една честна сянка, каквато ми изглеждате.“
При тази заключителна част на речта на Коконас, произнесена пред кралицата в позата на Еней, слизащ в ада, Маргьорит не можа да се въздържи да не избухне в смях и запазвайки мълчанието, което подхожда на една царствена сянка при подобен случай, тя протегна ръка на Коконас.
Той я улови внимателно и извика Ла Мол:
— Сянко на моя приятел, елате тук!
Ла Мол, изненадан и тръпнещ, се подчини.
— Добре — каза Коконас, като го улови за тила, — а сега приближете хубавото си мургаво безплътно лице към бялата безплътна ръка.
И Коконас, превръщайки в дело думите си, доближи изящната ръка до устата на Ла Мол и ги задържа за миг почтително притиснати, без ръката да направи опит да се освободи от този нежен плен. Маргьорит не бе престанала да се усмихва, но херцогиня дьо Невер не се усмихваше, все още тръпнеща от неочакваната поява на двамата благородници. Тя чувстваше как в нея нараства недоволство, как се заражда трескава ревност, защото й се струваше, че Коконас не бива да изоставя собствените си работи заради чуждите.
Ла Мол видя свитите й вежди, зърна заплашителната светкавица в очите й и въпреки опияняващото вълнение, което го съветваше да не мърда от мястото си, той разбра опасността, заплашваща приятеля му, и отгатна какво трябва да направи, за да я отстрани.
Като се изправи и остави ръката на Маргьорит в ръката на Коконас, той улови ръката на херцогиня дьо Невер и коленичи пред нея.
— О, най-прекрасна и най-достойна за обожание между жените — каза той, — говоря за живите жени, а не за сенките (и той усмихнато погледна Маргьорит). Позволете на една душа, освободена от своята земна обвивка, да поправи отсъствието на едно тяло, цялото погълнато от материалния приятелски дълг. Граф дьо Коконас, когото вие виждате, е твърд и смел мъж, с прекрасна плът, но тленна като всяка плът: Omni s caro fenum. Макар че този благородник ми пее от сутрин до вечер най-умолителните литании във ваша чест, макар че вие го видяхте да раздава наляво-надясно най-страшните удари, раздавани някога във Франция, този герой, така красноречив пред една сянка, не се осмелява да говори пред една жена. Затова той се обърна към сянката на кралицата и ме натовари аз да говоря на вашето хубаво тяло, да ви кажа, че той поставя в краката ви своето сърце и своята душа и моли вашите божествени очи да го погледнат милостиво, а вашите розови и горещи пръсти да му дадат поне един знак, вашият тръпнещ, мелодичен глас да му каже тези думи, които човек никога не забравя, ах, ако не искате, той ме помоли за още нещо в случай, че не може да ви умилостиви, да го промуша за втори път с шпагата си, истинска стомана, защото шпагите имат сянка само на слънце. Той не би могъл да живее, ако вие не му позволите да живее изключително за вас.
Коконас бе произнесъл своята реч с жар и патетичност, а Ла Мол вложи в своята молба чувствителност, опияняваща убедителност и нежно смирение.
Очите на Анриет, която изслуша внимателно Ла Мол, докато той говореше, се отвърнаха от него и се спряха на Коконас, за да проверят дали изражението на лицето му е в хармония с любовната реч на неговия приятел. Изглежда, че остана доволна, защото, поруменяла, задъхана, победена, тя каза на Коконас с усмивка, която разкри два реда перли в рамка от корал:
— Вярно ли е?
— Дявол да го вземе! — възкликна Коконас, омагьосан от този поглед, изгарящ от същия огън. — Вярно е. О, да, госпожо, вярно е, кълна се във вашия живот, в моята смърт!
— Елате тогава — каза Анриет, протягайки му ръка с всеотдайност, която издаваше сладострастният й поглед.
Коконас хвърли във въздуха велурената си шапка и с един скок се озова до младата жена, докато Ла Мол, извикан на свой ред с един жест от Маргьорит, смени в любовно па-дьо-катр своя приятел.
В този момент в дъното на стаята се появи Рьоне.
— Тихо — извика той с тон, който угаси целия този пламък, — тихо!
И всички чуха как някой докосна стената, как изскърца в ключалката ключ и някаква врата се раздвижи на пантите си.
— Струва ми се — каза гордо Маргьорит, — че никой няма право да влиза, докато ние сме тук!
— Дори и кралицата-майка ли? — прошепна Рьоне на ухото й.
Маргьорит мигновено се спусна към външната стълба, като увлече със себе си Ла Мол. Анриет и
