Ние бяхме казали две думи в началото на нашия разказ за апартамента на баронеса дьо Сов. Но вратата, отворена от Дариол за наварския крал, се затваряше херметически зад него, така че този апартамент, сцена на тайната любов на беарнеца, всъщност ни е напълно непознат.
Той не се отличаваше от помещенията, които принцовете приготвят за гостите си в дворците, където живеят, за да им са подръка. То беше по-малко и по-неудобно от някои жилища в града. Както вече е известно, намираше се на първия етаж, почти над покоите на Анри, и вратата извеждаше към коридор, който се осветяваше от готически прозорец с малки четвъртити стъкла в оловни рамки, така че дори през най-хубавите дни на годината оттам проникваше съвсем слаба светлина. През зимата след три часа следобед трябваше да се пали лампа, която и зиме, и лете се пълнеше с еднакво количество масло, гасеше се към десет часа вечерта и откакто беше дошла зимата, създаваше по-голяма сигурност за двамата влюбени.
Малко преддверие, тапицирано с копринена дамаска на големи жълти цветя, приемна в синьо кадифе, спалня с легло с колони и завеса от вишнев сатен, както и огледало в сребърна рамка и две картини, изобразяващи любовта на Венера и Адонис — такова беше жилището (днес бихме казали гнездото) на очарователната придворна дама на кралица Катерина Медичи.
Внимателният наблюдател би забелязал още срещу тоалетката с всичките й принадлежности в един мрачен ъгъл на тази стая вратичка, водеща към своего рода молитвена, където на малък подиум беше поставено молитвено столче. В тази молитвена на стената бяха окачени сякаш за изкупление на двете митологически картини, за които вече споменахме, три или четири произведения с най-набожни сюжети. Между тези картини бяха закачени на позлатени гвоздеи дамски оръжия, защото в тази епоха на подмолни интриги жените носеха оръжие като мъжете и не рядко си служеха така ловко с него, както иде.
Тази вечер, на другия ден след описаните сцени у метр Рьоне, баронеса дьо Сов седеше на една софа в спалнята си и говореше на Анри за своите опасения и за своята любов, доказвайки му ги с предаността, която тя беше проявила през онази забележителна нощ, последвала Вартоломеевата, и която, както си спомняме, Анри беше прекарал при жена си.
Анри, от своя страна, й благодареше за всичко. Баронеса дьо Сов беше очарователна тази вечер в своя прост пеньоар от батиста, Анри по-влюбен от когато и да било.
Но въпреки че Анри беше действително влюбен, той беше угрижен. От своя страна баронеса дьо Сов, която бе приела с цялото си сърце тази любов, заповядана й в началото от Катерина, следеше внимателно Анри, за да разбере по очите му дали е съгласен с думите й.
— Бъдете откровен, Анри — казваше баронеса дьо Сов, — когато прекарахте нощта в будоара на нейно величество наварската кралица с господин дьо Ла Мол в краката ви, не съжалявахте ли, че този достоен благородник се намира между вас и спалнята на кралицата?
— Да, съжалявах, скъпа приятелко — каза Анри, — защото знаех, че трябва непременно да мина през тази стая, за да дойда тук, където се чувствувам така добре, където съм толкова щастлив в този миг.
Баронеса дьо Сов се усмихна.
— И не сте ли се връщали там оттогава?
— Не, освен в случаите, когато съм ви казвал.
— И никога няма да отидете, без да ми кажете, нали?
— Никога.
— Ще се закълнете ли?
— Да, разбира се, ако бях още хугенот, но…
— Но какво?
— Но католическата религия, чиито догми изучавам в този момент, ми забранява да се кълна.
— Лъжец! — каза баронеса дьо Сов и поклати глава.
— Ами ако аз, Шарлот, ви запитам, вие ще отговорите ли на моите въпроси? — запита Анри.
— Разбира се — отговори младата жена. — Аз нямам какво да крия от вас.
— Добре тогава, обяснете ми един път завинаги, как така след упоритата съпротива преди моята женитба вие изведнъж станахте по-благосклонна към мен, недодялания беарнец, смешния провинциалист, премного бедния владетел, който не може да поддържа блясъка на своята корона?
— Анри — каза Шарлот, — вие ме карате да разгадая загадката, която от три хиляди години се мъчат да открият философите от всички страни. Анри, никога не питайте една жена защо ви обича. Задоволете се с въпроса: „Обичате ли ме?“
— Обичате ли ме, Шарлот? — запита Анри.
— Обичам ви — отговори баронеса дьо Сов с очарователна усмивка, като отпусна красивата си ръка в ръката на своя любим.
Анри я задържа.
— Но — каза той, продължавайки своята мисъл защо не можех да отгатна загадката, която философите напразно търсят от три хиляди години, защо не можех да я открия поне по отношение на вас, Шарлот?
Баронеса дьо Сов поруменя.
— Вие ме обичате — продължи Анри, — следователно аз няма какво повече да ви искам и съм най- щастливият човек на света, но вие сама знаете, на щастието винаги липсва нещо. Адам сред рая не е бил напълно щастлив и е отхапал онази злополучна ябълка, вселила в нас непреодолимото любопитство, което ни кара цял живот да тичаме подир неизвестното. Кажете ми, скъпа приятелко, за да ми помогнете да намеря това, което търся, кралица Катерина ли ви заповяда в началото да ме обичате?
— Анри — прекъсна го баронеса дьо Сов, — говорете тихо, когато споменавате кралицата-майка.
— О! — каза Анри така свободно и уверено, че дори баронеса дьо Сов се излъга. — По-рано можех да не й се доверявам, на тази чудесна майка, когато още не се разбирахме, но сега, след като съм мъж на дъщеря й…
— Мъж на нейно величество Маргьорит! — възкликна поруменяла от ревност Шарлот.
— Сега пък вие говорете тихо — каза Анри. — Сега, когато съм мъж на нейната дъщеря, ние сме най- добрите приятели на света. Какво искаха от мен? Струва ми се, да стана католик. Е добре, осени ме благодат и със застъпничеството на свети Вартоломей аз станах католик. И ние си живеем в семейството като добри братя, истински християни.
— А кралица Маргьорит?
— Кралица Маргьорит — каза Анри — е брънката, която ни свързва всички.
— Но вие ми казахте, Анри, че наварската кралица била великодушна към мен, защото съм проявила преданост към нея. Ако сте ми казали истината, ако великодушието, заради което аз й дължа голяма признателност, е истинско, това е връзка, която лесно може да се разкъса. Вие не можете да се уповавате на нея, защото никой не вярва особено във вашата мнима близост.
— И все пак аз се уповавам на нея и от три месеца спя спокойно на тази възглавница.
— В такъв случай, Анри — извика баронеса дьо Сов, — вие сте ме лъгали и нейно величество Маргьорит е действително ваша жена.
Анри се усмихна.
— Внимавайте, Анри — каза баронеса дьо Сов, — тези ваши усмивки ме вбесяват. И макар че сте крал, от време на време ме обхваща жестоко желание да ви издера очите.
— Така — каза Анри, — ето че тази мнима близост успя да ви измами, щом има моменти, когато, макар че аз съм крал, вие искате да ми издерете очите, вярвайки, че тя съществува.
— Анри, Анри, струва ми се, че само бог знае какво мислите.
— Аз мисля, скъпа приятелко, че отначало Катерина ви е казала да ме обичате, а после вашето сърце ви е заповядало същото. И когато тези два гласа ви говорят, вие слушате само гласа на сърцето си. Сега аз също ви обичам, и то с цялата си душа. Затова, ако имах тайни, не бих ви ги доверил, за да не ви изложа, разбира се… Защото приятелството на кралицата е изменчиво. То е приятелство на тъща.
Но не това искаше да узнае Шарлот. На нея й се струваше, че завесата между нея и любимия й, която ставаше все по-плътна, когато тя искаше да проникне в глъбините на сърцето му, се превръщаше в истинска стена, която ги разделяше. Тя почувства как сълзи изпълниха очите й при този отговор и понеже в същия миг прозвъни десет часа, каза:
— Ваше величество, вече е време да си почина. Утре трябва да се явя при кралицата-майка много рано.
