— Кой е там? — запита метр Рьоне.
— Трябва ли да казваме имената си? — запита нечий глас.
— Необходимо е — отговори Рьоне.
— В такъв случай аз се наричам граф Анибал дьо Коконас — изрече същият глас.
— А аз граф Льорак дьо Ла Мол — каза друг непознат глас.
— Почакайте, почакайте, господа, сега ще ви отворя. И Рьоне дръпна резетата, махна лостовете и отвори на двамата младежи вратата, като се задоволи след това само да я заключи. После ги въведе по външната стълба и ги покани във второто отделение.
Като влизаше, Ла Мол се прекръсти под плаща си. Той беше блед и ръката му трепереше, без да може да скрие тази слабост.
Коконас разглеждаше всичко и забелязвайки вратата към стаичката, понечи да я отвори.
— Извинете, ваша светлост — каза Рьоне строго, като постави ръка върху ръката на Коконас, — посетителите, които ми правят честта да влязат тук, могат да останат само в тази стая.
— А, това е друг въпрос — каза Коконас. — Впрочем и без това искам да седна.
И той се отпусна на един стол.
За миг настъпи дълбоко мълчание. Метр Рьоне чакаше някой от двамата младежи да заговори. През това време се чуваше свистящото дишане на Коконас, още не напълно излекуван.
— Метр Рьоне — каза Коконас, — вие сте истински чародейник. Кажете ми ще осакатея ли от раната си, искам да кажа, винаги ли така няма да ми достига дъх, та да не мога да яздя кон, да се сражавам и да ям омлети със сланина?
Рьоне доближи ухо до гърдите на Коконас и прислуша внимателно дишането му.
— Не, господин графе, вие ще оздравеете.
— Наистина ли?
— Аз ви го казвам.
— Много се радвам. Отново настъпи мълчание.
— Не бихте ли желали да узнаете още нещо, господин графе?
— Да — отговори Коконас, — и то много силно: да узная дали наистина съм влюбен.
— Вие сте влюбен — каза Рьоне.
— Откъде знаете?
— Щом ме питате.
— Дявол да го вземе, имате право. Но в кого съм влюбен?
— В тази, която сега по повод и без повод повтаря проклятието, което вие току-що казахте.
— Вярно — каза Коконас смаян. — Метр Рьоне, вие сте чародейник. Твой ред е, Ла Мол.
Ла Мол се изчерви смутено.
— Е, какво те прихваща? — каза Коконас. — Хайде, говори!
— Говорете — подкани го и флорентинецът.
— Аз, господин Рьоне — смотолеви Ла Мол, чийто глас полека-лека започна да става по-сигурен, — няма да ви питам дали съм влюбен, защото знам, че съм и не го крия. Но кажете ми, ще бъда ли обичан, защото всичко, което отначало ми даваше надежда, сега се е обърнало срещу мен.
— Вие може би не сте направили всичко, което трябва да се направи за тази цел.
— А какво може да се направи, господине, освен да се докаже с уважение и преданост на дамата на сърцето, че тя е истински и дълбоко обичана.
— Вие знаете — каза Рьоне, — че понякога тези доказателства остават незабелязани.
— Тогава какво? Значи, да се отчая.
— Не. Трябва да се обърнете към науката. В човешката природа има антипатии, които могат да се победят. И симпатии, които могат да се предизвикат съзнателно. Желязото не е магнит, но като се намагнетизира, то привлича желязото.
— Без съмнение, без съмнение — прошепна Ла Мол, — но не ми се ще да си служа с всевъзможни заклинания.
— Ако не ви се ще, не трябваше да идвате.
— Хайде, хайде — каза Коконас, — не ставай дете! Господин Рьоне, можете ли да ми покажете дявола?
— Не, господин графе.
— Жалко. Исках да му кажа две думи, пък и това щеше да насърчи Ла Мол.
— Е, добре — каза Ла Мол. — Да говорим без заобикалки. Казаха ми, че имало восъчни статуетки, изваяни, по подобие на любимата. Сигурно средство ли е това?
— Съвсем сигурно.
И това няма никак да навреди на живота или на здравето на лицето, което обичам, нали?
— Никак.
— Тогава да опитаме.
— Искаш ли аз да започна? — запита Коконас.
— Не — каза Ла Мол, — щом започнах веднъж, по-добре да отида докрай.
— Искате ли много, горещо, лудо да узнаете истината, господин дьо Ла Мол? — запита флорентинецът.
— О — възкликна Ла Мол, — умирам от желание, господин Рьоне!
В същия миг някой леко блъсна външната врата. Толкова леко, че само Рьоне чу, защото се ослушваше.
Той доближи незабележимо ухото си до тръбата, задавайки същевременно някакъв маловажен въпрос на Ла Мол, и долови гласове, които спряха вниманието му.
— Кажете ми сега накратко какво желаете, призовете лицето, което обичате.
Ла Мол коленичи, сякаш се обръщаше към божество, а Рьоне мина в първото отделение и слезе безшумно по външната стълба. След миг леки стъпки докоснаха пода на дюкянчето.
Изправяйки се, Ла Мол видя пред себе си метр Рьоне. Флорентинецът държеше в ръка малка восъчна статуетка, посредствено изработена; тя беше с корона и с мантия.
— Все още ли искате да бъдете обичан от вашата царствена любима? — запита парфюмеристът.
— Да, дори това да ми струва живота, дори да погубя душата си — отговори Ла Мол.
— Добре — каза флорентинецът, като потопи пръстите си в една кана, пръсна няколко капки върху главата на фигурката й промърмори нещо на латински.
Ла Мол потрепери. Той разбра, че се извършва светотатство.
— Какво правите? — запита той.
— Кръщавам тази фигурка на името на Маргьорит.
— Но защо?
— За да възбудя симпатия.
Ла Мол отвори уста, за да го възпре, но един подигравателен поглед на Коконас го задържа.
Рьоне, който бе видял това движение, почака.
— За това е необходимо пълното ви съгласие — каза той.
— Продължете — отговори Ла Мол.
Рьоне написа на малка лента от червена хартия някакви кабалистични знаци, наниза книжката на стоманена игла и прободе с иглата сърцето на статуетката.
Странно. От раната избликна капка кръв. Той запали хартията.
Иглата се нагорещи, восъкът около нея пресуши капчицата кръв.
— По същия начин — каза Рьоне — чрез силата на симпатията вашата любов ще прониже и ще изгори сърцето на жената, която обичате.
Коконас, който беше свободомислещ, се подсмиваше под мустак и тихо се подиграваше, но Ла Мол, влюбен и суеверен, усещаше как ледена пот оросява корените на косите му.
— А сега — каза Рьоне, — доближете устни до устните на статуетката и кажете: „Маргьорит, обичам те, ела, Маргьорит.“
Ла Мол се подчини.
В този момент някой отвори вратата на втората стая, чуха се леки стъпки. Коконас, любопитен и
