както обикновено на пътника своето гастрономическо огнище и апетитен надпис.
Коконас и Ла Мол очакваха да заварят къщата опечалена, вдовицата в траур и прислужниците с черна лента на ръката, но за най-голямо тяхно учудване завариха къщата, изпълнена с оживление, госпожа Ла Юриер, съвсем цветуща, а прислужниците по-весели от когато и да било.
— Ах, неверницата! — каза Ла Мол. — Преженила се е!
После, обръщайки се към тази нова Артемиза, той продължи:
— Госпожо, ние сме двамата благородници, познати на нещастния господин Ла Юриер. Бяхме оставили тук два коня и два куфара, които идваме да си вземем.
— Господа — отговори съдържател ката, като се опита да си ги припомни, — понеже нямам честта да ви познавам, ще извикам, ако нямате нищо против, мъжа си. Грегоар, извикайте господаря!
Грегоар мина от първата кухня, която беше цяло дяволско сборище, във втората, тоест в лабораторията, където се приготвяха ястията, преценявани от метр Ла Юриер приживе като достойни да бъдат приготвени от неговите вещи ръце.
— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас. — Направо ми е мъчно, като виждам така весела тази къща, която всъщност би трябвало да бъде тъжна. Горкият Ла Юриер!
— Той искаше да ме убие — каза Ла Мол, — но аз му го прощавам от все сърце.
Ла Мол едва беше изрекъл тези думи, когато на прага се появи един мъж с тенджера в ръка, бъркайки с дървена лъжица лука, който пържеше в нея.
Ла Мол и Коконас извикаха изненадани.
Мъжът вдигна глава и също извика от изненада, изпусна тенджерата, а в ръката му остана само дървената лъжица.
— In nomine Patris — каза човекът, махайки лъжицата като ръсило, — et Filii, et Spiritus saneti…
— Метр Ла Юриер! — извикаха двамата младежи.
— Господа дьо Коконас и дьо Ла Мол! — възкликна в отговор Ла Юриер.
— Значи, вие не сте мъртъв? — каза Коконас.
— Значи, вие сте живи? — изненада се съдържателят.
— Та аз ви видях, като паднахте — каза Коконас. — Чух куршума, който ви счупи нещо, не знам какво. Оставих ви легнал в канавката, а кръвта бликаше от носа, устата и от очите ви.
— Всичко това е истина като Светото евангелие, господин дьо Коконас, само че куршумът удари шлема ми и за щастие се сплеска в него. Но все пак ударът не беше много слаб и ето доказателството — добави Ла Юриер, като повдигна шапката си и показа обелената си глава. — Доказателството е, както виждате, че не ми е останал нито един косъм на главата.
Двамата приятели избухнаха в смях, гледайки комичната му глава.
— Ах, вие се смеете — каза Ла Юриер, малко успокоен. — Значи, не сте дошли с лоши намерения?
— А вие, метр Ла Юриер? Вие, изглежда, сте се излекували от войнствените си склонности?
— Да, бога ми, да, господине, и сега…
— И сега какво?…
— Сега дадох обет да не поглеждам друг огън освен огъня в моята кухня.
— Браво — каза Коконас, — ето това се казва благоразумие. Ние оставихме във вашия обор два коня, а в стаите два куфара.
— Ах, дявол! — каза съдържателят, като се почеса по ухото.
— Какво има?
— Два коня ли казахте?
— Да, в конюшнята.
— И два куфара?
— Да, в стаята.
— Само че нали… нали ме бяхте помислили за умрял?
— Точно така.
— Съгласете се, че както вие сте се излъгали, така и аз бих могъл да се излъжа.
— И считайки ни мъртви, сте се чувствували напълно свободен…
— Ах, точно така. Щом сте умрели, без да оставите завещание… — продължи Ла Юриер.
— Какво, какво?
— Аз помислих, разбира се, сгреших, добре виждам сега…
— Какво помислихте?
— Помислих, че мога да ви наследя.
— Аха! — възкликнаха двамата приятели.
— Но все пак съм страшно доволен, че вие сте живи, господа.
— И така, вие сте продали нашите коне? — запита Коконас.
— Уви! — каза Ла Юриер.
— И нашите куфари — продължи Ла Мол.
— О, куфарите не, само съдържанието им.
— Я кажи, Ла Мол — обади се Коконас, — дързък мошеник, как ти се струва? Дали да не го изкормим?
Тази заплаха, изглежда, направи силно впечатление на Ла Юриер, който подхвърли:
— Господа, струва ми се, че нещата могат да се уредят.
— Слушай — каза Ла Мол, — аз имам най-голямо основание да се оплаквам от тебе.
— Съвсем вярно, господин графе, защото спомням си, че в момент на лудост имах дързостта да ви заплашвам.
— Да, с един куршум, който мина на два пръста от главата ми.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Щом сте сигурен, господин дьо Ла Мол — каза Ла Юриер с невинно изражение, повдигайки тенджерата, — аз съм ваш слуга и не смея да ви противореча.
— Е, добре — каза Ла Мол, — аз не искам нищо.
— Как така, ваша светлост?
— Само…
— Ах, ах! — възкликна Ла Юриер.
— Само вечеря за мен и моите приятели всеки път, когато попаднем в този квартал.
— Как? — извика Ла Юриер възхитен. — На вашите заповеди, ваша светлост, на вашите заповеди!
— И така, решено, нали?
— От сърце и душа. А вие, господин дьо Коконас — продължи съдържателят, — вие съгласен ли сте с този договор?
— Да, но и аз като моя приятел поставям едно условие.
— Какво?
— Да върнете на господин дьо Ла Мол петдесетте екю, които му дължа и които ви бях поверил.
— На мен ли, господине, кога?
— Четвърт час преди да продадете коня и куфара ми. Ла Юриер кимна, сякаш нещата му се изясниха.
— Аха, разбирам — каза той.
После се отправи към един шкаф, дръпна чекмеджето, отброи едно по едно петдесет екю и ги подаде на Ла Мол.
— Добре, господине — каза благородникът, — добре, поднесете ни омлет. Петдесетте екю са за господин Грегоар.
— О! — извика Ла Юриер. — Вие действително, благородни господа, сте принцове по сърце и можете да разчитате на мен на живот и на смърт.
— В такъв случай — каза Коконас — пригответе ни омлет, без да пестите масло й сланина. — После погледна часовника и добави: — Бога ми, Ла Мол, прав си. Имаме още три часа и по-добре да ги прекараме тук, отколкото където и да е другаде. Още повече, че ако не се лъжа, тук сме на половината път до Пон Сен-Мишел.
