Меркандон.
— О, те наистина са много хубави така! — каза Маргьорит. — Погледни, като че ли дишат пламъци.
Действително двубоят, започнал с подигравки и предизвикателства, бе станал безмълвен, откакто двамата противници бяха кръстосали шпаги. И двамата не се доверяваха на силите си, и двамата при всяко по-рязко движение сподавяха болезнен трепет, предизвикан от старите рани. С втренчени, пламтящи очи, с полуотворена уста и стиснати зъби, Ла Мол нападаше със ситни, твърди и устремни стъпки своя противник, който, разпознал в негово лице майстор на шпагата, отстъпваше крачка по крачка, едва-едва, но все пак отстъпваше. Така двамата достигнаха до трапа от другата страна, зад който се намираха зрителите. Там сякаш, оттеглил се само за да се приближи до дамата си, Коконас се спря и при едно по-смело нападение на Ла Мол, направи с бързината на мълния десен удар, така че в същия миг бялата сатенена дреха на Ла Мол се обагри с червено петно, което започна да се разширява.
— Смелост! — извика херцогиня дьо Невер.
— Ах, бедни Ла Мол! — възкликна скръбно Маргьорит.
Ла Мол чу този вик, отправи към кралицата поглед, пронизващ по-дълбоко сърцето от острието на шпага, направи лъжлив кръг и се хвърли напред.
Този път двете дами извикаха едновременно. Рапирата на Ла Мол прониза тялото на Коконас.
Но и двамата се задържаха на краката си, като се гледаха с отворена уста и чувстваха, че при най- малкото движение ще загубят равновесие. Накрая пиемонтецът, по-опасно ранен от своя противник, усещайки, че силите му изтичат ведно с кръвта, падна върху Ла Мол, прегръщайки го с едната си ръка, докато с другата се мъчеше да измъкне камата си. От своя страна Ла Мол събра всичките си сили, вдигна ръка и стовари дръжката на шпагата си върху челото на Коконас, който, замаян от удара, падна, но падайки, увлече и противника си, така че и двамата се търкулнаха в рова.
Тогава Маргьорит и херцогиня дьо Невер, като видяха, че макар и умиращи, те все още се мъчат да се довършат един друг, се спуснаха към тях, последвани от гвардейския капитан. Но преди да стигнат до тях, ръцете се отпуснаха, очите се затвориха и двамата противници изпуснаха шпагите си и потрепереха в последна конвулсия.
Широка локва кръв се образува около тях.
— О, храбри, храбри Ла Мол! — извика Маргьорит, неспособна да сдържа възхищението си. — Прости, хиляди пъти прости, че те подозирах в слабост. — И очите й се напълниха със сълзи.
— Уви — прошепна херцогинята, — безстрашни Анибал! Кажете, кажете, ваше величество, виждали ли сте някога два по-храбри лъва? — И тя избухна в ридания.
— Бога ми, славни удари бяха — каза капитанът, като се мъчеше да спре кръвта, избликваща на вълни. — Хей, вие, елате насам! По-бързо, по-бързо, елате!
Той отправи тези думи към един човек, седнал на капрата на някаква червена каручка, който се появи във вечерния здрач, пеейки старата песен, която навярно му бе припомнило чудото в гробището Сент- Иносан.
— Хей! — повтори капитанът. — Елате, като ви викат. Не виждате ли, че тези благородници имат нужда от помощ!
Човекът с каручката, чиято отблъскваща външност и грубо лице бяха в странно противоречие с тихата идилична песен, спря коня, слезе и се наведе над двете тела.
— Чудесни рани — каза той, — но аз мога да правя и по-хубави.
— Кой сте вие? — запита Маргьорит, обзета неволно от ужас, който не можа да овладее.
— Ваше величество — отговори човекът, като се поклони до земята, — аз съм метр Кабош, палачът на Парижката община, и идвам да закача на тази бесилка някои приятели на адмирала.
— Чудесно, аз пък съм наварската кралица — отговори Маргьорит, — хвърлете тук труповете, поставете в каруцата покривалата на нашите коне и извозете внимателно зад нас тези двама благородници до Лувъра.
Глава 17
Събратът на метр Амброаз Паре
Каручката с Коконас и Ла Мол се отправи обратно към Париж, следвайки в мрака групата, която и служеше за водач. Тя спря пред Лувъра и коларят й получи богато възнаграждение. Пренесоха ранените у херцог д’Алансон и изпратиха да извикат метр Амброаз Паре.
Когато той пристигна, нито единият, нито другият бяха дошли още в съзнание.
От двамата по-леко ранен беше Ла Мол. Шпагата беше минала под дясната мишница, но не бе засегнала никакъв важен орган. Колкото до Коконас, белите му дробове бяха пронизани и дъхът му излизаше от раната така, че пламъкът на свещта потрепваше.
Метр Амброаз Паре каза, че не отговаря за живота му. Херцогиня дьо Невер беше отчаяна, защото именно тя, уверена в силата, ловкостта и смелостта на пиемонтеца, беше възпряла Маргьорит да попречи на дуела. Тя с удоволствие би отнесла Коконас в двореца дьо Гиз, за да му окаже за втори път грижите, които му бе оказала първия път, но мъжът й всеки момент можеше да пристигне от Рим и настаняването на този непознат в семейното огнище щеше да му се види твърде странно.
За да скрие причината за раните, Маргьорит беше наредила да отнесат двамата мъже у брат й, където и без това единият беше вече настанен, като обясни, че двамата благородници са паднали от конете по време на разходката. Но истината беше разпространена от възхитения капитан, свидетел на двубоя, и скоро в двора се разнесе славата на двамата нови герои.
Лекувани от същия хирург, двамата ранени минаха през различни фази на възстановяване в зависимост от различното естество на раните им. Ла Мол, който бе по-леко засегнат, пръв дойде в съзнание. Коконас, обзет от страшна треска, се възвръщаше към живота с ужасно бълнуване.
Макар че беше в една стая с Коконас, Ла Мол, когато дойде в съзнание, не го видя, или поне с нищо не показа, че го е видял.
Коконас, напротив, щом отвори очи, се втренчи в Ла Мол и изражението му показваше, че загубената кръв никак не бе намалила настървението на този огнен темперамент.
Коконас помисли, че сънува и в съня си вижда своя враг, когото на два пъти се бе надявал, че е убил, но сънят наистина продължаваше прекалено много. След като най-напред видя Ла Мол, легнал като него, превързван като него от хирурга, той видя как Ла Мол се повдига на леглото, където самият той още беше прикован от треската, слабостта и болката, после го видя как става, разхожда се под ръка с лекаря, после с бастун и накрая тръгна съвсем сам.
Коконас, все още бълнуващ, наблюдаваше различните периоди на възстановяването на своя противник
