Маргьорит е наистина моя жена, Катерина е наистина моя майка. Крал Шарл IX е наистина господар и повелител на моя живот и на моето сърце.
Дьо Муи потрепера, почти презрителна усмивка се плъзна по устните му.
— Значи, господарю — каза той, като отпусна отчаяно ръце и се опита да проникне с поглед в тази пълна с мрак душа, — такъв отговор ще занеса на моите братя. Ще им кажа, че наварският крал протяга ръка и дава сърцето си на тези, които ни изклаха, ще им кажа, че той е станал ласкател на кралицата-майка и приятел на Морвел.
— Драги дьо Муи — каза Анри, — кралят скоро ще излезе от съвета, аз трябва да отида да се осведомя от него за причините да отложи нещо толкова важно като лова. Сбогом, постъпете като мен, приятелю, откажете се от политиката, върнете се при краля и се отречете от протестантството.
И Анри изпрати или по-скоро изтика до преддверието младия човек, чиято изненада започваше да отстъпва място на гнева.
Едва вратата се затвори зад него, понеже не можеше да си отмъсти на някого, дьо Муи свали шапката си, хвърли я на земята и тъпчейки я с крака, както бикът тъпче плаща на матадора, извика:
— Кълна се в смъртта си! Ето един жалък владетел! И ми се ще да ме убият тук, за да го опетня завинаги с кръвта си!
— Шт, господин дьо Муи — изрече един глас през една полуотворена врата, — тихо, защото и някой друг освен мен може да ви чуе.
Дьо Муи се обърна бързо и забеляза херцог д’Алансон, загърнат в плащ; той огледа коридора, за да се увери, че двамата с дьо Муи са сами.
— Херцог д’Алансон — възкликна дьо Муи, — аз съм загубен.
— Напротив — прошепна принцът, — може би дори сте намерили това, което търсите, и доказателството е, че не искам да ви убият тук, както вие пожелахте. Повярвайте ми, вашата кръв би могла да послужи за нещо по-добро, отколкото да обагри прага на наварския крал.
При тези думи херцогът отвори широко вратата, която дотогава държеше открехната.
— Това е стаята на двама от моите приближени — каза херцогът. — Никой няма да ни безпокои тук. Ще можем да говорим съвсем свободно. Елате, господине.
— Ето ме, ваша светлост — отговори изненадано дьо Муи.
И той, влезе в стаята, а херцог д’Алансон затвори вратата зад него също така бързо, както и наварският крал.
Дьо Муи беше влязъл ядосан, възбуден, проклинащ но малко по малко студеният и втренчен поглед на младия херцог Франсоа въздействува върху капитана хугенот така благотворно, както ледът охлажда опиянението.
— Ваша светлост — каза той, — ако не се лъжа, вие искате да ми говорите.
— Да, господин дьо Муи — отговори Франсоа. — Въпреки че сте се преоблекли, аз се усъмних, а когато поздравихте брат ми Анри, веднага разбрах, че сте вие и така, дьо Муи, вие не сте доволен от наварския крал, нали?
— Ваша светлост!
— Хайде, хайде, говорете смело! Без да подозирате, може би аз съм ваш приятел.
— Вие, ваша светлост?
— Да, аз. Говорете!
— Не зная какво бих могъл да ви кажа. Това, което исках да говоря с наварския крал, засяга интереси, които ваша светлост не би могъл да разбере. Впрочем — добави дьо Муи с умишлено безразлично изражение — ние говорихме за дреболии.
— Дреболии? — запита херцогът.
— Да, ваша светлост.
— Дреболии, заради които вие сметнахте за ваш дълг да изложите на риск живота си, идвайки в Лувъра където, както много добре знаете, главата ви е оценена в злато, тъй като на всички е известно, че заедно с наварския крал и принц дьо Конде вие сте един от главните предводители на хугенотите.
— Ако мислите така, ваша светлост, постъпете с мен, както трябва да постъпи братът на крал Шарл и синът на кралица Катерина.
— Защо искате да постъпя така, като ви казах, че съм ваш приятел? Кажете ми истината?
— Ваша светлост — каза дьо Муи, — кълна ви се…
— Не се кълнете, господине. Протестантската религия забранява клетвите, особено лъжливите.
Дьо Муи смръщи вежди.
— Казвам ви, че зная всичко — поде херцогът.
Дьо Муи продължаваше да мълчи.
— Съмнявате ли се? — настоя принцът сърдечно. — Е, добре, скъпи дьо Муи, трябва да се убедите. Хайде, вие сам ще прецените дали се лъжа. Предложихте ли, или не, на моя зет Анри, ей сега там — херцогът посочи с ръка стаята на беарнеца, — помощта си и помощта на вашите приближени, за да му върнете наварското кралство?
Дьо Муи погледна уплашено херцога.
— Предложение, което той отхвърли с ужас?
Дьо Муи продължаваше да стои изумен.
— Не призовахте ли тогава вие вашето старо приятелство и спомена за общата религия? Не подлъгахте ли наварския крал с блестяща надежда, толкова блестяща, че да го заслепите? Надеждата да се добере до короната на Франция? Как ви се струва? Добре ли съм осведомен? Това ли дойдохте да предложите на беарнеца?
— Ваша светлост — извика дьо Муи, — вие сте толкова осведомен, че се питам в този момент дали не трябва да кажа, че сте ме излъгали! Да предизвикам безпощаден дуел в тази стая и да унищожим по-този начин чрез смъртта на един от двама ни тази страшна тайна.
— Тихо, храбри дьо Муи, тихо! — каза херцог д’Алансон, без лицето му да се измени, без да трепне от тази страшна закана. — Тайната ще бъде унищожена по-добре, ако живеем и двамата, отколкото ако единият умре. Послушайте ме и престанете да въртите така дръжката на шпагата си. За трети път ви казвам, че вие сте с приятел. Отговорете ми като на приятел. Кажете, нали наварският крал отхвърли предложенията ви?
— Да, ваша светлост. И го признавам, защото това признание може да компрометира само мен.
— Не извикахте ли, излизайки от стаята и тъпчейки с крака шапката си, че той е подъл владетел, недостоен да бъде ваш предводител?
— Вярно е, ваша светлост, казах.
— А, значи, е вярно. Най-сетне признавате.
— Да.
— Все още ли сте на това мнение?
— Повече от когато и да било, ваша светлост.
— Е, добре, аз, господин дьо Муи, аз, третият син на Анри II, аз, френски принц, достоен ли съм да командвам вашите войници? И считате ли ме достатъчно честен, за да вярвате на думата ми?
— Ваша светлост, вие, вожд на хугенотите?
— Защо не? Сега сме в епоха на превращения. Вие сам знаете. След като Анри стана католик, защо аз да не стана протестант?
— Да, без съмнение, ваша светлост. Чакам да ми обясните.
— Нищо по-просто. С две думи ще ви обясня политиката на всички. Брат ми Шарл убива хугеноти, за да разшири властта си. Брат ми д’Анжу оставя да ги убиват, защото той трябва да наследи брат ми Шарл, а както и вие сам знаете, брат ми Шарл много често боледува. Но аз… Моето положение е съвсем друго. Аз няма да царувам никога, или поне във Франция, защото имам двама по-възрастни братя преди мен, защото омразата на майка ми и на братята ми ме отдалечават от престола повече дори от закона на природата. Аз не мога да разчитам на нежността на семейството си, на никаква слава, на никакво кралство. Аз, който въпреки всичко нося сърце, не по-малко благородно от по-големите си братя. Е, добре, дьо Муи, аз искам да отсека с шпага едно кралство в тази Франция, която те обливат с кръв. Ето, дьо Муи, какво искам. Слушайте по-нататък. Аз искам да стана наварски крал не по рождение, а по избор. И забележете добре, вие няма
