на пост, и правейки се, че го разглежда, каза:
— Дьо Муи, сигурно имате много важна причина, за да дойдете, да се хвърлите така сам в устата на вълка.
— Не, ваше величество, цяла седмица вече ви дебна. Едва вчера узнах, че ще опитате този кон сутринта и застанах на пост при вратата на Лувъра.
— Но откъде взехте този костюм?
— Капитанът на отреда е протестантин и мой приятел.
— Ето ви мускетона, застанете на пост. Наблюдават ни. Като се връщам, ще се опитам пак да поговорим. Но ако не ви заговоря, не ме спирайте. Сбогом.
Дьо Муи пак тръгна с отмерена крачка, а Анри се отправи към коня си.
— Какво е това красиво животно? — запита херцог д’Алансон от прозореца.
— Искам да го изпробвам тази сутрин — отговори Анри.
— Но това съвсем не е кон за мъж.
— Затова е предназначен за една хубава дама.
— Пазете се, Анри. Ставате недискретен. Защото ние ще видим тази хубава дама на лова и ако не зная чий рицар сте, ще узная поне чий коняр сте.
— Бога ми, не, няма да узнаете — каза Анри с престорено добродушие, — тъй като хубавата дама няма да излезе. Неразположена е тази сутрин.
И той се метна на коня.
— Ах, ах — каза херцог д’Алансон засмяно, — горката баронеса дьо Сов!
— Франсоа, Франсоа, вие ставате недискретен.
— И какво й е на хубавата Шарлот? — запита херцог д’Алансон.
— Ами — отговори Анри, пускайки в лек галоп коня и обикаляйки двора — и аз не зная точно. Както ми каза Дариол, чувствувала тежест в главата, общо неразположение, слабост.
— Е, това ще ви попречи ли да дойдете с нас? — запита херцогът.
— На мен ли? Защо? Вие знаете, че аз страстно обичам лов с хрътки и нищо на света не би могло да ме спре да участвам в него.
— И все пак вие ще пропуснете този лов, Анри — каза херцогът, след като се обърна, за да поприказва с някого, когото Анри не виждаше, защото стоеше в дъното на стаята. — Негово величество тъкмо ми съобщава, че ловът се отлага.
— Ах! — възкликна Анри страшно разочаровано. — И, защо?
— Изглежда, са получили много важни известия от херцог дьо Невер. Кралят, кралицата-майка и брат ми херцог д’Анжу са се събрали на съвет.
„Аха — помисли си Анри, — дали не са получили новини от Полша?“
После каза високо:
— В такъв случай безполезно е да рискувам по-дълго по тази поледица. Довиждане, братко.
Той спря коня срещу дьо Муи и каза:
— Приятелю, извикай някой от твоите другари да те замести. Помогни на коняря да разседлае коня и отнеси седлото при златаря в седларската работилница. Той не успя да довърши бродерията за днес. Ела да ми съобщиш отговора му.
Дьо Муи побърза да изпълни заповедта, защото херцог д’Алансон бе изчезнал от прозореца. Очевидно подозираше нещо.
Действително едва дьо Муи бе излязъл, и херцог д’Алансон изгледа внимателно новия часовой и запита Анри:
— Нали не говорехте с този човек преди малко, братко?
— Другият е един младеж от моята свита, аз го настаних при швейцарците. Дадох му една поръчка и той отиде да я изпълни.
— Аха — каза херцогът, сякаш този отговор го задоволи. — А как е Маргьорит?
— Сега ще отида при нея, братко.
— Значи, не сте я виждали от вчера?
— Не. Отидох при нея към единадесет часа вечерта, но Жийон ми каза, че била уморена и спяла.
— Няма да я заварите в покоите й. Тя излезе.
— Да — каза Анри, — възможно е. Щеше да ходи в манастира „Анонсиад“.
Нямаше начин да се продължи разговорът, тъй като Анри, изглежда, беше решил само да отговаря.
Зетят и шуреят се разделиха — херцог д’Алансон, за да научи новините, както каза той, а наварският крал — да се прибере в къщи.
Нямаше и пет минути, след като Анри се прибра, когато на вратата се почука.
— Кой е? — запита Анри.
— Ваше величество — отговори един глас, в които Анри позна дьо Муи. — Нося ви отговора на златаря.
Анри, видимо развълнуван, покани младия човек да влезе и затвори вратата зад него.
— Значи, дойдохте, дьо Муи? Аз се надявах, че ще размислите.
— Ваше величество, цели три месеца размишлявах. Стига толкова. Време е да действаме.
Анри трепна неспокойно.
— Не се страхувайте, ваше величество, ние сме сами и аз няма да ви задържам, защото минутите са скъпи. Ваше величество може да възвърне с една-единствена дума всичко, което протестантството загуби от станалите събития. Да бъдем ясни, кратки и откровени.
— Слушам, мой храбри дьо Муи — отговори Анри, като видя, че няма начин да избегне обяснението.
— Вярно ли е, че ваше величество се е отрекъл от протестантството?
— Вярно — каза Анри.
— Да, но само на думи или от сърце?
— Винаги сме признателни на бога, когато той ни спасява живота — отговори Анри, извъртайки въпроса, както имаше навик в подобни случаи, — и бог явно ме пощади при тази жестока опасност.
— Ваше величество — каза дьо Муи, — да признаем едно.
— Какво?
— Че вашето отричане не е станало по убеждение, а по сметка. Вие сте се отрекли от религията, за да ви остави кралят жив, а не защото господ ви е запазил живота.
— Каквато и да е причината на моето отричане, дьо Муи — отговори Анри, — аз все пак съм католик.
— Да, но ще останете ли завинаги? Няма ли да се възползувате при първия случай да си възвърнете свободата на съществуване и на мислене? Е, добре, този случай ви се представя. Ла Рошел въстана. Русийон и Беарн чакат само една дума, за да се дигнат. В Гиен всички очакват с нетърпение войната. Кажете ми, че са ви принудили да станете католик и аз отговарям за бъдещето.
— Не се насилва благородник от моя ранг, драги дьо Муи. Свободен бях да направя това, което направих.
— Но, господарю — възрази младият човек със свито сърце от тази неочаквана съпротива, — не мислите ли, че като постъпвате така, вие ни изоставяте, изменяте ни?
Анри остана невъзмутим.
— Да — поде дьо Муи, — да, вие ни изменяте, господарю, защото мнозина от нас дойдохме тук с риск на живота си, за да спасим вашата чест и вашата свобода. Ние бяхме приготвили всичко, за да ви дадем престол. Слушате ли ме добре, господарю? Не само свобода, но и власт. Престол по ваш избор, защото след два месеца вие ще можете да избирате между Навара и Франция.
— Дьо Муи — каза Анри и премрежи очи, защото те неволно блеснаха при това предложение, — дьо Муи, аз оцелях, аз съм католик и съпруг на Маргьорит, брат на крал Шарл и зет на моята добра майка Катерина. Дьо Муи, поставяйки се в това положение, аз пресметнах шансовете, но и задълженията.
— Но, господарю — поде дьо Муи, — в какво да вярвам? Казват ми, че вашият брак не е консумиран. Казват ми, че в душата си сте свободен, казват ми, че омразата на Катерина…
— Лъжа, лъжа — прекъсна го живо беарнецът. — Да, излъгали са ви най-безсрамно, приятелю. Скъпата
