— Този приятел се надяваше, че вие ще използвате голямото си влияние над принц дьо Конде, за да не се отнася той така неприязнено към него.
— Обяснете ми всичко това, Рьоне, ако искате да ви разбера — каза Анри, без лицето или гласът му да се изменят.
— Ваше величество ще разбере всичко още от първата дума. Този мой приятел знае всички подробности по опита да бъде отровен принц дьо Конде.
— Как, нима са се опитали да отровят принц дьо Конде? — запита Анри с престорено учудване. — Наистина ли? И кога е станало това?
Рьоне погледна втренчено краля и отговори:
— Преди една седмица, ваше величество.
— Някой враг ли? — запита кралят.
— Да — отговори Рьоне, — един враг, когото ваше величество познава и който познава ваше величество.
— Всъщност — каза Анри — струва ми се, че чух за това, но не зная подробностите, които вашият приятел, както казвате, иска да ми разкрие.
— Е, добре, изпратили едно шишенце с благоухания на принц дьо Конде, но за щастие лекарят му се намирал там, когато му го донесли. Той го взел от ръцете на пратеника и помирисал, за да опита миризмата и въздействието й. Два дни по-късно гангренозно възпаление по лицето, кръвотечение и страшна рана били наградата за неговата преданост или резултатът от неговата непредпазливост.
— За нещастие — каза Анри — аз вече съм наполовина католик. И съм изгубил всякакво влияние над принц дьо Конде; така че вашият приятел е сгрешил, като се обръща към мене.
— Ваше величество може да бъде полезен на моя приятел не само с влиянието, което има пред принц дьо Конде, но още повече пред принц де Порсиан, брат на онзи, който беше отровен.
— Знаете ли, Рьоне — каза Шарлот, — от вашите истории тръпки ме побиват. Това ходатайство е неуместно. Късно е вече и вашите приказки са зловещи. Всъщност парфюмите ви струват много повече.
И Шарлот протегна отново ръка към кутийката с червилото.
— Баронесо — каза Рьоне, — преди да опитате това червило, чуйте какви жестоки последици могат да извлекат злодеите.
— Решително, Рьоне — каза баронесата, — тази вечер вие сте страшен!
Анри смръщи вежди, но разбра, че Рьоне преследва някаква цел, която още не му беше ясна, и реши да изведе докрай този разговор, който събуждаше в сърцето му мъчителни спомени.
— Значи — поде той, — на вас ви са известни подробности по отравянето на принц де Порсиан?
— Да — отговори Рьоне. — Всички знаеха, че той оставя запалена лампа до леглото си всяка вечер. Сложиха отрова в маслото и той се задуши.
Анри сгърчи влажните си от пот пръсти.
— Ще излезе — прошепна той, — че този, когото вие наричате ваш приятел, не само знае подробностите по това отравяне, но познава и отровителя.
— Да. Затова той искаше да узнае от вас дали имате влияние пред живия принц де Порсиан, та да го накарате да прости на убиеца за смъртта на неговия брат.
— За съжаление — отговори Анри — аз все още съм наполовина хугенот и нямам никакво влияние над принц де Порсиан. Така че вашият приятел греши, като се обръща към мен.
— А какво ли мислят по този въпрос принц дьо Конде и принц де Порсиан?
— Отде да зная какво мислят, Рьоне? Доколкото ми е известно, бог не ми е дал привилегията да чета в сърцата им.
— Ваше величество може да запита сам себе си — каза флорентинецът спокойно. — Нима в живота на ваше величество няма някое мрачно събитие, при което да покажете снизхождение и колкото и да е мъчително, да проявите великодушие?
Той произнесе тия думи с такъв тон, че дори Шарлот потрепера. Това беше толкова пряк, толкова осезателен намек, че младата жена се обърна, за да скрие червенината си и да избегне погледа на Анри.
Наварският крал направи върховно усилие над себе си; челото му, смръщено заплашително, докато флорентинецът говореше, се проясни и като скри благородната синовна скръб, която притискаше сърцето му, зад общи приказки, той каза:
— Мрачно събитие в моя живот ли? Не, Рьоне, не си спомням. От моята младост са останали лудории и безгрижие, примесени с малко или повече неизбежни жестокости, наложени на всички ни от природните изисквания и божите изпитания.
Рьоне на свой ред се овладя, гледайки внимателно ту Анри, ту Шарлот, сякаш искаше да предизвика единия и да задържи другия. Защото Шарлот, за да прикрие смущението, което предизвикваше в нея този разговор, се бе обърнала към тоалетката си и отново бе протегнала ръка към кутийката с червилото.
— В края на краищата, ваше величество, ако вие бяхте брат на принц де Порсиан или син на принц дьо Конде и ако бяха отровили брат ви или убили баща ви…
Шарлот изписка леко и отново приближи червилото до устните си. Рьоне видя това движение, но този път не я спря нито с дума, нито с жест, а само възкликна:
— В името на небето, отговорете, господарю! Ако бяхте на тяхно място, какво щяхте да направите?
Анри събра мислите си, изтри с трепереща ръка челото си, оросено от няколко капки студена пот, и като се изправи в целия си ръст, отговори, докато Рьоне и Шарлот сдържаха дори дъха си.
— Ако аз бях на тяхно място и бях сигурен, че ще стана крал, тоест представител на бога на земята, бих постъпил като бог. Бих простил.
— Баронесо — извика Рьоне, като издърпа червилото от ръката на Шарлот, — баронесо, върнете ми тази кутия! Виждам, че помощникът ми е сбъркал и ви е донесъл друга. Утре ще ви изпратя вашата.
Глава 23
Новият католик
На другия ден имаше лов с хрътки в гората Сен-Жермен.
Анри беше заповядал да оседлаят и да обяздят за осем часа сутринта един малък беарнски кон, който смяташе да даде на баронеса дьо Сов, но първо искаше сам да го опита. В осем без четвърт конят беше готов. Точно в осем Анри слезе.
Въпреки дребния си ръст конят беше наперен и буен, изпъваше шия и риеше с копита двора. Беше студено и тънка поледица покриваше земята.
Анри се накани да прекоси двора, за да премине откъм страната на конюшните, където го чакаха конят и конярят. Когато минаваше край един швейцарец, застанал на пост до вратата, войникът му отдаде чест и каза:
— Бог да пази негово величество наварския крал.
При това пожелание и особено при звука на този глас, който го порази, беарнецът потрепера. Той се обърна и отстъпи назад.
— Дьо Муи! — прошепна той.
— Да, ваше величество, дьо Муи.
— Какво правите тук?
— Търся ви.
— Какво искате от мен?
— Трябва да говоря на ваше величество.
— Нещастнико — каза кралят, като се приближи до него, — не знаеш ли, че рискуваш главата си?
— Зная.
— Е, тогава?
— Е тогава, ето ме.
Анри леко побледня, защото разбра, че опасността, заплашваща младия човек, заплашва и него. Той се огледа неспокойно наоколо си и отстъпи за втори път, но не така бързо както първия.
Беше забелязал херцог д’Алансон на един прозорец.
Изменяйки веднага държането си, Анри взе мускетона от ръцете на дьо Муи, който, както казахме, беше
