какво да ми възразите, защото аз не съм узурпатор, моят зет се отказва от вашите предложения и отдавайки се на малодушието си, високо признава, че наварското кралство е само фикция. С Анри дьо Беарн вие не получавате нищо. С мен ще получите шпага и име. Франсоа д’Алансон, френски принц, защищава всичките си приятели или съмишленици, наречете ги, както ви е угодно. Е, добре, какво ще кажете за това предложение, дьо Муи?
— Ще кажа, че то ме смайва, ваша светлост.
— Дьо Муи, дьо Муи, предстои ни да преодолеем ново препятствие. Не бъдете от самото начало прекалено взискателен към един кралски син, кралски брат, който сам идва при вас.
— Ваша светлост, работата щеше да бъде решена, ако аз сам поддържах моите идеи. Но ние имаме съвет и колкото и да е блестящо предложението ви, а може би и именно поради това, водачите на партията няма да го приемат без условия.
— Това е друго. Вие ми отговорихте. И вашият отговор издава честно сърце и съобразителен ум. По начина, по който аз действувам, дьо Муи, вие бихте могли да си направите заключение за моята добросъвестност. Отнасяйте се към мен като към човек, когото уважават, а не като владетел, когото ласкаят. Дьо Муи, мога ли да разчитам на успех?
— Кълна се, ваша светлост, понеже искате да знаете моето мнение, че вие имате всички шансове, след като наварският крал се отказа от предложението ми. Но аз ви повтарям, ваша светлост, необходимо е да се допитам до нашите водачи.
— Допитайте се, господине — отговори д’Алансон, — но кога ще получа отговора ви?
Дьо Муи изгледа принца мълчаливо. После, сякаш взел внезапно решение, каза:
— Ваша светлост, дайте ми ръката си. Имам нужда ръката на френския принц да докосне моята, за да бъда сигурен, че няма да ме предаде.
Херцогът не само протегна ръка на дьо Муи, но улови неговата и я стисна.
— Сега, ваша светлост, съм спокоен — каза младият хугенот. — Ако бъдем предадени, ще кажа, че вие не сте замесен. Иначе, ваша светлост, колкото и малко участие да имате в това предателство, щяхте да бъдете опозорен.
— Защо ми казвате това, дьо Муи, преди да ми съобщите кога ще получа отговора на вашите водачи?
— Защото, ваша светлост, питайки ме кога ще получите отговор, вие ме питате същевременно къде са водачите и ако аз ви кажа: „Тази вечер“, то вие ще знаете, че са в Париж и се укриват тук.
Изричайки тези думи с недоверчив жест, дьо Муи впи проницателния си поглед в неискрения и убягващ поглед на херцога.
— Хайде, хайде — каза херцогът, — значи, все още имате съмнения, дьо Муи? Наистина аз не мога изведнъж да изисквам пълното ви доверие. Но вие ще ме опознаете по-добре по-късно. Ние ще бъдем свързани с общи интереси, които ще ви освободят от всяко съмнение. И така, вие казвате тази вечер, господин дьо Муи?
— Да, ваша светлост, защото нямаме време за губене. Довечера. Но къде да ви дам отговор?
— В Лувъра, тук, в тази стая, ако нямате нищо против.
— Но тази стая е заета — каза дьо Муи, като хвърли поглед към двете легла, поставени едно срещу друго.
— Да, двама души от моята свита.
— Ваша светлост, струва ми се непредпазливо да се върна в Лувъра.
— Защо?
— Защото, щом вие ме познахте, и други биха могли да имат остър поглед като вас и също да ме познаят. Ще дойда в Лувъра само ако ми дадете това, което ви поискам.
— Какво?
— Пропуск.
— Дьо Муи — отговори херцогът, — пропуск от мое име, заловен у вас, ще ме погуби и няма да ви спаси. Мога да ви бъда полезен само при условие, че за всички ние останем напълно чужди един на друг. Ако майка ми или моите братя се сдобият с най-малкото доказателство, за моята връзка с вас, това би ми струвало живота. Така че вас ви защищава моят собствен интерес от момента, когато се изложа с другите, както се излагам сега пред вас. Свободен в моята сфера на действия, силен, ако не знаят нищо за мен, аз запазвам всички ви, докато никой не прозре намеренията ми. Не забравяйте това. Така че позовете се още веднъж на вашата смелост, облегнете се на моята дума, както се облягате на думата на брат ми, и елате тази вечер в Лувъра.
— Как искате да дойда? Не мога да се явя в този костюм в кралските покои. Той подхожда за коридорите и за двора. Собственият ми костюм е още по-опасен, защото всичко живо ме познава тук и той съвсем няма да ме прикрие.
— Аз сам мисля за това. Чакайте! Струва ми се, че… Да, измислих.
Действително херцогът се бе огледал и очите му се спряха на парадните дрехи на Ла Мол, проснати върху леглото. Тоест върху великолепния вишнев плащ, извезан със злато, за който вече говорихме, шапката, украсена с бяло перо и с преплетени златни и сребърни маргаритки, както и върху перленосивата лъскава сатенена дреха.
— Виждате ли този плащ, това перо и тази дреха — каза херцогът, — те принадлежат на господин дьо Ла Мол, един от моите благородници, конте в най-добрия смисъл на думата. Тази дреха предизвика буря в двора и всички разпознават по нея господин дьо Ла Мол още от сто крачки. Ще ви дам адреса на шивача, който му я уши; като му платите двойна цена, вие ще имате същия костюм още тази вечер. Няма да забравите името на Ла Мол, нали?
Едва херцог д’Алансон бе изговорил тези думи, когато двамата чуха стъпки в коридора и един ключ се завъртя в ключалката.
— Хей, кой е там? — извика херцогът, като се спусна към вратата и дръпна резето.
— Бога ми — отговори един глас отвън. — Странен въпрос наистина. Ами вие кой сте? Много забавно. Искам да си вляза в стаята, а ме питат кой е там.
— Вие ли сте, господин дьо Ла Мол?
— Разбира се, че съм аз. Но вие кой сте?
Докато Ла Мол изразяваше учудването си, че намира стаята си заета и се мъчеше да разбере кой е новият съжител, херцог д’Алансон се обърна бързо с една ръка върху резето, а с другата запушвайки дупката на ключалката и запита:
— Познавате ли господин дьо Ла Мол?
— Не, ваша светлост.
— А той познава ли ви?
— Мисля, че не.
— Тогава всичко е наред. Престорете се, че гледате през прозореца.
Дьо Муи се подчини, без да отговори, защото Ла Мол почваше да губи търпение и чукаше с всички сили по вратата.
Херцог д’Алансон хвърли последен поглед към дьо Муи и като видя, че е обърнал гръб, отвори.
— Ваша светлост! — възкликна Ла Мол, отстъпвайки изненадано. — О, простете, ваша светлост!
— Нищо, господине, имах нужда от вашата стая, за да приема един човек.
— Разбира се, ваша светлост, разбира се. Но позволете ми, ако обичате, да взема плаща и шапката от леглото си, защото изгубих другия си плащ и шапката си тази нощ на кея Ла Грев, където ме нападнаха крадци.
— Вярно, господине — каза усмихнат херцогът, — добре са ви наредили. Изглежда, сте имали работа с упорити нехранимайковци.
И херцогът лично подаде на Ла Мол плаща и шапката. Младият човек поздрави и излезе да се преоблече в преддверието, без да го е грижа какво прави херцогът в стаята му. Защото в Лувъра беше прието жилищата на благородниците, които спадаха към свитата на принцовете, да бъдат използувани като приемни.
Дьо Муи се приближи до херцога и двамата се заслушаха, за да разберат кога Ла Мол ще свърши и ще излезе. Но той самият ги освободи от затруднението, защото, щом смени дрехите си, се приближи до
