вратата и каза:
— Извинете, ваша светлост, не сте ли виждали граф дьо Коконас?
— Не, господин графе, макар че тази сутрин той беше дежурен.
„Трябва да са го убили“ — каза си Ла Мол, като се отдалечи.
Херцогът се вслуша в заглъхващите стъпки, после отвори вратата и заведе дьо Муи до нея.
— Погледнете го как върви — каза той — и се опитайте да наподобите тази неподражаема походка.
— Ще направя всичко възможно — каза дьо Муи. — Лошото е, че аз не съм конте, а войник.
— Във всеки случай аз ще ви чакам преди полунощ в този коридор. Ако стаята на моите придворни е свободна, ще ви приема в нея, ако не е, ще ви приема в друга.
— Разбрах, ваша светлост.
— И така, тази вечер преди полунощ.
— Тази вечер преди полунощ.
— Добре, че се сетих, дьо Муи, размахвайте силно дясната си ръка, като вървите. Господин дьо Ла Мол има такъв навик.
Глава 24
Улица Тизон и улица Клош-Персе
Ла Мол излезе от Лувъра тичешком и се разтършува из Париж, за да открие горкия Коконас. Първата му работа беше да отиде на улица Арбр-Сек при метр Ла Юриер, защото Ла Мол си спомняше, че често бе повтарял на пиемонтеца латинския девиз, според който Амур, Бакхус и Церера са божества от първа необходимост, и се надяваше, че Коконас, следвайки латинския афоризъм, сигурно се е настанил в „А ла Бел-Етоал“ след една нощ, която навярно е била и за него доста бурна.
Ла Мол не намери никого у Ла Юриер, получи само любезно предложение да хапне съгласно задължението, поето от съдържателя, от което той не се отказа въпреки тревогата си. Като успокои стомаха за сметка на духа си, Ла Мол пак тръгна из града, мина край Сена като мъжа, който търсел удавената си жена, и като стигна до кея Ла Грев, позна мястото, където, както беше обяснил на херцог д’Алансон, през своето нощно скитане бе нападнат три-четири часа преди това — не рядко явление в Париж, където преди сто години Боало се събуждаше от куршум, пронизващ капака на прозореца му. Малко парченце от перото на шапката му беше останало на мястото на полесражението. Чувството за собственост е вродено в човека. Ла Мол имаше десет пера, кое от кое по-хубави, но все пак той се спря да прибере перото или по-скоро остатъка от него, и тъкмо го погледна със съжаление, когато тежки стъпки отекнаха, приближавайки се към него, и груби гласове му заповядаха да се отмести. Ла Мол вдигна глава и видя една носилка, пред която вървяха двама пажове и един телохранител.
Ла Мол позна носилката и се отдръпна живо. Не се бе излъгал.
— Граф дьо Ла Мол — обади се от носилката изпълнен с нежност глас, докато една бяла, мека като коприна ръка повдигна завеската.
— Да, ваше величество, аз съм — отговори Ла Мол с поклон.
— Граф дьо Ла Мол, с перо в ръка… — продължи дамата от носилката. — Да не сте влюбен, скъпи господине, и търсите загубени следи?
— Да, ваше величество — отговори Ла Мол, — влюбен съм, и то много, но в момента откривам своите собствени следи, макар и да не търся тях. Ваше величество ще ми позволи ли да запитам как сте?
— Чудесно, господине. Никога не съм се чувствувала тъй добре, струва ми се. Вероятно защото прекарах нощта в усамотение.
— В усамотение? — каза Ла Мол, гледайки Маргьорит някак странно.
— Е, добре, какво толкова чудно има в това?
— Нескромно ли ще бъде, ако ви попитам в кой манастир?
— Разбира се, господине, аз не крия. В манастира „Анонсиад“. Но вие какво правите тук така разтревожен?
— Ваше величество, аз също прекарах нощта в усамотение в околностите на същия манастир. А тази сутрин търся приятеля си, който изчезна, и търсейки го, намерих това перо.
— Негово ли е? Вие ме карате да се боя за него. Мястото наистина е съмнително.
— Успокойте се, ваше величество, перото е мое. Загубих го към пет и половина тази нощ, като се измъквах от ръцете на четирима бандити, които искаха на всяка цена да ме убият или поне така ми се стори.
Маргьорит трепна ужасено.
— О, разкажете ми това! — помоли тя.
— Нищо по-просто, ваше величество. Както имах честта да ви кажа, беше към пет часа сутринта.
— Нима в пет часа сутринта вие бяхте вече излязъл? — прекъсна го Маргьорит.
— Моля ваше величество да ме извини — каза Ла Мол, — не бях се още прибрал.
— Ах, господин дьо Ла Мол, да се прибирате в пет часа сутринта! — каза Маргьорит с лукава усмивка, която се стори пленителна на обзетия от самонадеяност Ла Мол. — Щом се прибирате толкова късно, вие сте си заслужили наказанието.
— Затова и не се оплаквам, ваше величество — каза Ла Мол, покланяйки се почтително. — Дори и да ме бяха убили, аз щях да бъда по-щастлив, отколкото заслужавам. И тъй, аз се връщах късно или рано, както ви е по-приятно, от този блажен дом, където прекарах в усамотение нощта, когато четирима скитници изскочиха от улица Мортелри и ме подгониха със страшно дълги кухненски ножове. Смешно наистина, нали, ваше величество, но беше така, и трябваше да избягам, защото си бях забравил шпагата.
— О, разбирам — каза Маргьорит с възхитителна наивност, — и вие сте се върнали да си търсите шпагата!
Ла Мол погледна Маргьорит, сякаш някакво съмнение се промъкна в сърцето му.
— Ваше величество, аз действително бих се върнал, и то на драго сърце, за шпагата си, която е чудесна, но не зная къде е къщата!
— Как, господине? — изненада се Маргьорит. — Вие не знаете къде е къщата, където сте прекарали нощта?
— Не, господарке, и нека сатаната ме погуби, ако имам най-малка представа.
— О, това е нечувано! Вашата история е цял роман.
— Истински роман. Права сте, ваше величество.
— Разкажете ми го.
— Малко е дълъг.
— Няма значение, аз имам време.
— Освен това е невероятен.
— Все едно, разкажете ми го. Аз съм страшно доверчива.
— Ваше величество заповядва ли ми?
— Да, щом е необходимо.
— Подчинявам се. Снощи, след като се разделихме с две възхитителни дами, с които прекарахме вечерта на Пон Сен-Мишел, вечеряхме при метр Ла Юриер.
— Преди всичко — каза Маргьорит съвършено непринудено — кой е този метр Ла Юриер?
— Метр Ла Юриер, ваше величество — каза Ла Мол, поглеждайки втори път Маргьорит със същото съмнение, — метр Ла Юриер е съдържателят на странноприемница „А ла Бел-Етоал“ на улица Арбр-Сек.
— Да, представям си я… Вие сте вечеряли у метр Ла Юриер с вашия приятел Коконас без съмнение?
— Да, ваше величество, с моя приятел Коконас, когато един човек дойде и ни подаде на всеки по едно писъмце.
— Еднакви ли? — запита Маргьорит.
— Съвсем еднакви. Само един ред: „Очакват ви на улица Сент-Антоан срещу улица Жуи.“
— Без подпис? — запита Маргьорит.
— Без, но три думи, три чудни думи, обещаващи три пъти едно и също нещо — тройно щастие.
— И кои бяха тези три думи?
— Ерос, Купидон, Амур.
