отказа.
Всички, с изключение на Шарл и неколцина кучкари, които, оживени от обещаната награда, не искаха да се отделят от краля, се озоваха близо до кръстопътя.
Анри и херцог д’Алансон яздеха един до друг по дълга пътека. На сто крачки от тях си почиваха херцог дьо Гиз и придворните му. Дамите бяха вече на кръстопътя.
— Не ви ли се струва — каза херцог д’Алансон на Анри, показвайки му с очи дьо Гиз, — че този човек с неговата бронирана свита прилича на истински крал. А нас, горките принцове, той не ни удостоява дори с поглед!
— Защо да се отнася с нас по-добре, отколкото собствените ни роднини? — отговори Анри. — Е, братко, не сме ли ние, вие и аз, пленници на френския двор, заложници на нашата партия?
При тези думи херцог Франсоа потрепера и погледна Анри, сякаш за да предизвика по-обстойно обяснение. Но Анри беше казал повече, отколкото имаше навик, и сега замълча.
— Какво искате да кажете, Анри? — запита херцог Франсоа, видимо раздразнен, че зет му, не довършвайки мисълта си, го принуди сам да поиска обяснение.
— Казвам, братко — поде Анри, — че тези така добре въоръжени хора, сякаш натоварени със задачата да не ни изпускат от поглед, имат вид на пазачи, които да попречат на двама души да избягат.
— Да избягат ли? Защо? Как? — запита д’Алансон, като се преструваше прекрасно на изненадан и наивен.
— Вие имате чудесно конче, Франсоа — каза Анри, продължавайки мисълта си, макар привидно да промени разговора. — Сигурен съм, че може да измине седем левги на час. И двадесет левги отсега до обед. Времето е хубаво, сякаш те подканва да отпуснеш юздата. Вижте този хубав напречен път. Не ви ли изкушава, Франсоа? Аз просто горя от нетърпение да пришпоря.
Франсоа не отговори. Той се изчерви, пребледня, после се заслуша като че ли в лова.
„Известието за Полша произвежда въздействието си — каза си Анри — и моят скъп шурей си има план. На него му се иска да избягам, но аз няма да избягам сам.“
Едва бе довършил тази мисъл, когато, яздейки в галоп, отново се появиха няколко приели католицизма протестанти, пристигнали в двора преди два или три месеца; те поздравиха двамата принцове с най- приветливи усмивки.
Херцог д’Алансон, предизвикан от откровеността на Анри, трябваше само да каже една дума, да направи един жест и явно, тридесетте или четиридесетте конници, събрани в този момент около тях, сякаш за да се противопоставят на групата на херцог дьо Гиз, щяха да улеснят бягството им. Но той извърна глава, поднесе рога до устата си и засвири сбор.
Междувременно новодошлите, сякаш предполагайки, че колебанието на херцог д’Алансон се дължи на съседството или присъствието на хората на херцог дьо Гиз, се вмъкнаха постепенно между тях и двамата принцове и се подредиха с гъвкава стратегична ловкост, която издаваше, че са свикнали с военни маневри. Действително, за да стигнат до херцог д’Алансон и до наварския крал, хората на дьо Гиз трябваше да преминат през телата им, докато пред двамата принцове пътят беше съвсем свободен.
Изведнъж между дърветата, на десет крачки от наварския крал, се появи друг благородник, когото двамата принцове още не бяха видели. Анри се мъчеше да отгатне кой е, когато благородникът повдигна шапка и Анри позна виконт дьо Тюрен, един от предводителите на протестантската партия, за когото се мислеше, че е в Поату.
Виконтът се осмели дори да направи знак, който означаваше ясно: „Идвате ли?“
Но Анри, след като погледна безстрастното лице и безизразния поглед на херцог д’Алансон, завъртя два-три пъти глава, сякаш яката на плаща го стяга.
Това беше отрицателен отговор. Виконтът разбра, пришпори коня си и изчезна в гъсталака.
В същия миг чуха, че хайката се приближава, после в дъното на алеята, където се намираха, премина глиганът, последван почти веднага от кучетата, а след тях подобен на демоничен ловец Шарл IX без шапка, надул рога, тръбейки до пръсване на дробовете. Трима-четирима кучкари го следваха. Таван беше изчезнал.
— Кралят! — извика херцог д’Алансон и се спусна подир него.
Анри, успокоен от близостта на своите добри приятели, им даде знак да не се отдалечават и се присъедини към дамите.
— Е, какво? — запита Маргьорит, като се приближи до него.
— Нищо, кралице — каза Анри, — гоним глигана.
— Това ли е всичко?
— Да. Вятърът се обърна от вчера сутринта, но мисля, че го предсказах.
— Тези промени на вятъра са лоши за лова, нали, господарю? — запита Маргьорит.
— Да — каза Анри. — Това разбърква понякога всички предварителни разпореждания и трябва да се прави нов план.
В този момент отново се чу лаят на хайката, приближаваща се бързо, и някакъв неясен шум предупреди ловците да внимават. Всеки вдигна глава и наостри ухо.
Почти в същия миг глиганът се показа и вместо да се хвърли в гората, продължи да тича право към кръстопътя, където се намираха дамите и благородниците, които ги ухажваха, както и ловците, изостанали от лова.
Зад него, дъхайки в четината му, тичаха най-силните тридесет-четиридесет кучета, а зад тях, едва на двадесет крачки, крал Шарл без шапка, без плащ, с разкъсани от тръните дрехи и ръце и лице, облени в кръв.
Само един-двама кучкари бяха останали с него.
Кралят отпускаше рога само за да насъсква кучетата и преставаше да насъсква кучетата само за да надува рога. Целият свят бе изчезнал за него. Ако конят му паднеше, той щеше да извика като Ричард III: „Давам короната си за един кон.“
Но конят изглеждаше също тъй разпален като господаря си. Краката му едва докосваха земята. Ноздрите му бълваха огън.
Глиганът, кучетата и кралят преминаха като видения.
— Уху-у-у! — извика кралят и отново доближи рога до окървавените си устни.
На няколко крачки зад него се появиха херцог д’Алансон и двама кучкари. Конете на другите се бяха отказали или те се бяха загубили.
Всички се спуснаха по следата на глигана, който очевидно нямаше да издържи дълго.
Всъщност едва бяха минали десет минути, глиганът изостави пътеката, по която тичаше, и се хвърли в гората, но стигнал до една полянка, той се опря на една скала и се обърна предизвикателно към кучетата.
При виковете на последвалия го Шарл всички притичаха.
Настъпил бе най-интересният момент на лова. Животното, изглежда, бе се решило на отчаяна съпротива. Кучетата, възбудени от тричасов бяг, се хвърлиха върху него с ярост, удвоена от виковете и проклятията на краля.
Всички ловци се наредиха в кръг. Кралят малко напред, а зад него херцог д’Алансон, въоръжен с аркебуза, и Анри — само с ловджийския си нож.
Херцог д’Алансон свали аркебузата и запали фитила. Анри провери лесно ли се измъква ножът от ножницата.
Само херцог дьо Гиз, който се отнасяше презрително към всичките тези ловни подвизи, стоеше малко настрана със свитата си.
Дамите бяха застанали срещу групата на херцог дьо Гиз.
Всички ловци бяха вперили очи в животното с тревожно очакване.
Встрани стоеше един кучкар, който едва удържаше двете големи кучета на краля, а те, покрити с ризниците си, чакаха, ръмжейки и дърпайки се така, сякаш всеки момент можеха да скъсат синджирите и да се хвърлят върху глигана.
Животното представляваше дивна гледка. Нападнато едновременно от четиридесет кучета, които го ограждаха от всички страни като ревящ прилив и го покриваха като пъстър губер, мъчейки се да докопат твърдата му кожа с настръхнала четина, при всеки удар със зурлата си то отмяташе на десет крачки
