височина някое куче, което падаше изкормено и влачейки червата си, се хвърляше отново в общата борба, докато Шарл, с разбъркани коси, пламнали очи, разтворени ноздри, залегнал над разпенения си кон, тръбеше яростно.
Само за десет минути двадесет кучета бяха извадени от строя.
— Булдозите! — извика Шарл. — Булдозите!…
При този вик кучкарят откопча нашийниците на двете огромни кучета и те се хвърлиха в кървавата схватка, като разблъскваха, разбутваха, проправяха си път чак до животното, и всяко едно от тях впи зъби в ушите му.
Глиганът, чувствувайки се заклещен, затрака със зъби от ярост и болка.
— Браво, Дюрдан! Браво, Рискту! — извика Шарл. — Смелост, кучета! Копие! Копие!
— Не искате ли моята аркебуза? — запита херцог д’Алансон.
— Не — извика кралят. — Не! Не чувствуваш как влиза куршумът. Що за удоволствие е това? Докато усещаш как влиза копието. Копие, копие!
Дадоха на краля ловно копие, закалено на огън, с остър железен връх.
— Братко, пазете се! — извика Маргьорит.
— Напред, напред! — извика херцогиня дьо Невер. — Не го изпускайте, ваше величество! Ударете хубаво този еретик!
— Бъдете спокойна, херцогиньо! — каза Шарл.
И насочвайки копието си, той се спусна върху глигана, който, задържан от двете кучета, не можа да избегне удара. При вида на блестящото копие обаче животното се дръпна встрани и вместо да се забие в гърдите му, оръжието се плъзна по рамото му и се притъпи в скалата, до която се беше облегнало.
— Хиляди дяволи! — извика кралят. — Не го улучих! Копие, копие!
И отдръпвайки се като рицарите в турнирите, той хвърли на десет крачки от себе си негодното копие.
Един кучкар се приближи и му подаде друго.
Но в същия миг, сякаш усетил съдбата, която го очакваше и която искаше да избегне, глиганът с голямо усилие изтръгна от зъбите на кучетата разкъсаните си уши и с кръвясали очи, настръхнал, страшен, лъхтейки тежко като железарски мях и тракайки със зъби, се хвърли, навел глава, към коня на краля.
Шарл беше изключително добър ловец и естествено предвиди това нападение. Той дръпна коня си, който се вдигна на задните си крака, но понеже кралят зле премери движението си, конят, дръпнат от юздата или може би уплашен, се строполи.
Всички нададоха ужасен вик, конят бе паднал и беше притиснал крака на краля.
— Юздата, ваше величество, пуснете юздата! — извика Анри.
Кралят пусна юздата, сграбчи седлото с лявата си ръка, като се опита с дясната да измъкне ловджийския си нож, но ножът, притиснат от тежестта на тялото, се заклещи в ножницата.
— Глиганът, глиганът! — извика Шарл. — Помощ, д’Алансон, помощ!
Междувременно конят, пуснат на свобода, сякаш разбрал опасността, която застрашаваше господаря му, напрегна мускули и се вдигна на три крака, когато Анри видя как херцог Франсоа страшно пребледня при вика на брат си и доближи аркебузата до рамото си. Но куршумът, вместо да удари глигана, който беше само на две крачки от краля, улучи коляното на коня и той падна, забивайки муцуна в земята. В същия миг глиганът разкъса ботуша на Шарл.
— О — прошепна д’Алансон с бледите си устни, — струва ми се, че херцог д’Анжу става крал на Франция, а пък аз крал на Полша!
Глиганът вече протегна зурла към бедрото на Шарл, когато той почувствува как някой го повдигна под мишница. После блесна остра кама и се заби до дръжката в гърдите на животното, а една ръка в желязна ръкавица отстрани от него зурлата на животното, от която бликаше вече кръв.
Шарл, който беше успял да освободи крака си при ставането на коня, се изправи тежко и виждайки се цял в кръв, пребледня като мъртвец.
— Господарю — каза Анри, все още коленичил, като придържаше пронизания в сърцето глиган, — господарю, няма нищо, аз го отстраних навреме и ваше величество не е ранен.
После той се изправи, остави ножа си, а глиганът падна — от зурлата му бликаше повече кръв, отколкото от самата рана.
Шарл, заобиколен от задъханите зрители, оглушен от ужасените викове, които биха стреснали и най- хладнокръвния, едва не падна до агонизиращото животно, но той се съвзе и обръщайки се към наварския крал, стисна ръката му и го погледна с очи, в които блестеше първото истинско чувство, развълнувало сърцето му от двадесет и четири години.
— Благодаря, Анрио — каза той.
— Бедни братко — възкликна д’Алансон, като се приближи до Шарл.
— Ах, ето те и тебе, д’Алансон! — каза кралят. — Я ми кажи, славни стрелецо, какво стана с куршума ти?
— Трябва да се е забил в глигана — каза херцогът.
— Боже мой — извика Анри, преструвайки се на изненадан, — вижте, Франсоа, вашият куршум счупи крака на коня на негово величество. Странно!
— Ах — каза кралят, — вярно ли?
— Възможно е — каза херцогът смутен, — ръката ми толкова силно трепереше.
— Истината е, че за изкусен стрелец като вас подобна грешка е странна, Франсоа — каза Шарл, смръщил вежди. — Още веднъж благодаря, Анрио. Господа — продължи кралят, — да се връщаме в Париж. Стига ми толкова.
Маргьорит се приближи, за да поздрави Анри.
— Да, Марго — каза Шарл, — поздрави го, и то искрено. Защото без него френският крал щеше да се нарича Анри III.
— Уви, ваше величество — каза беарнецът, — херцог д’Анжу и без това е мой неприятел, а сега ще ме намрази още повече. Но какво да се прави, човек прави каквото може. Питайте херцог д’Алансон.
Той се наведе, измъкна от тялото на глигана ловджийския си нож и го заби два-три пъти в пръстта, за да изтрие кръвта.
Глава 32
Братство
Спасявайки живота на Шарл, Анри бе спасил не просто живота на един човек, а бе възпрял възможността три кралства да сменят своите владетели.
И действително, ако Шарл IX бе убит, херцог д’Анжу щеше да стане крал на Франция, а херцог д’Алансон по всяка вероятност — крал на Полша. Колкото до Навара, понеже херцог д’Анжу беше любовник на принцеса дьо Конде, то наварската корона сигурно щеше да възнагради съпруга за любезността на съпругата.
От всичките тези промени нищо хубаво не произтичаше за Анри. Той само щеше да смени господаря си. И вместо Шарл IX, който го търпеше, на престола на Франция щеше да се качи херцог д’Анжу, който имаше еднакви мисли и чувства с Катерина, беше се заклел в смъртта му и сигурно щеше да сдържи клетвата си.
Всички тези съображения възникнаха изведнъж в главата му, когато глиганът се хвърли върху Шарл IX, и ние видяхме резултата от бързия като светкавица извод, че животът на Шарл IX е свързан с неговия.
Шарл IX беше спасен от един акт на преданост, чиито мотиви му бе невъзможно да отгатне.
Но Маргьорит беше разбрала всичко и тя се възхити на неочакваната смелост, която подобно на мълния проблясваше само по време на буря. За нещастие не бе достатъчно да избегне възцаряването на херцог д’Анжу, той трябваше сам да стане крал. Трябваше да оспори Навара на херцог д’Алансон и на принц дьо Конде. И най-важното трябваше да напусне този двор, в който вървеше между две пропасти, и то да го напусне покровителстван от френски принц.
Връщайки се от Бонди, Анри обмисляше сериозно положението. Когато стигна до Лувъра, планът му беше вече готов.
Без да сваля ботушите си, както беше още прашен и окървавен, той отиде при херцог д’Алансон. Завари
