— Какво правите, когато имате заповед от краля, тоест когато представяте краля и ви оказват съпротива, господин дьо Морвел?
— Но, ваше величество — каза палачът, — когато бъда удостоен с подобна заповед и тази заповед се отнася до обикновен благородник, аз го убивам.
— Аз ви казах, господине — каза Катерина, — и то, мисля, не много отдавна, за да забравите вече думите ми, че френският крал не признава никакъв ранг в своето кралство. Обясних ви, че само френският крал е крал. И пред него и най-високопоставените са обикновени благородници.
Морвел пребледня, защото започваше да разбира.
— О — каза той, — да убия наварския крал ли?
— Кой ви е казал да го убиете? Къде е заповедта за убийство? Кралят иска да го отведете в Бастилията и заповедта включва само това. Ако се остави да го задържите, много добре. Но понеже той няма да се остави, понеже ще се съпротивява, понеже ще се опита да ви убие…
Морвел пребледня.
— Вие ще се защищавате — продължи Катерина. — Не могат да искат от такъв храбрец като вас да се остави да го убият, без да се защищава. И защищавайки се, всичко може да се случи. Нали ме разбирате?
— Да, ваше величество, но все пак…
— Аха, вие вероятно искате след думите: „Заповед за задържане“ да напиша със собствената си ръка „жив или мъртъв“?
— Признавам, ваше величество, че това ще ме освободи от задръжките ми.
— Ще го направя, щом смятате, че поръчението не е изпълнимо без тези думи.
И Катерина сви рамене, разви пергамента с една ръка, а с другата написа „жив или мъртъв“.
— А сега всичко наред ли е със заповедта?
— Да, ваше величество — отговори Морвел, — но аз ви моля да ме оставите да действувам по мое усмотрение.
— Нима съм казала нещо друго?
— Ваше, величество ми нареди да взема дванадесет човека.
— Да, за по-сигурно…
— Е, добре, аз моля за разрешение да взема само шестима.
— Защо?
— Защото, ваше величество, ако се случи нещо лошо на наварския крал, както е възможно, лесно ще извинят шестима души, че са се уплашили да не изпуснат един затворник. Докато никой няма да извини дванадесет души, че са вдигнали ръка на един крал, преди от тях да са загинали поне половината.
— Хубав крал, бога ми! Крал без кралство!
— Ваше величество — каза Морвел, — не кралството прави краля, а кръвта.
— Е, съгласна съм — каза Катерина, — действайте, както намерите за добре. Само че, предупреждавам ви, не желая да напускате Лувъра.
— Но, ваше величество, как да събера хората си?
— Нали имате някакъв помощник. Той би могъл да се нагърби с тази задача.
— Имам един прислужник, който не само ми е верен, но неведнъж ми е помагал в подобни начинания.
— Изпратете да го потърсят и се уговорете с него. Нали знаете оръжейната на краля? Там ще ви поднесат обед и там ще дадете заповедите си. Това място ще укрепи духа ви, ако се разколебаете. А когато синът ми се върне от лов, ще дойдете в моята молитвена, за да дочакате уречения час.
— Но как ще влезем в стаята му? Кралят сигурно подозира някои неща и ще се затвори отвътре.
— Аз имам двойни ключове от всички врати — каза Катерина, — а от стаята на Анри махнаха резетата. Сбогом, господин дьо Морвел. До скоро виждане. Ще наредя да ви заведат в оръжейната на краля. Добре, че се сетих, не забравяйте, кралската заповед трябва непременно да бъде изпълнена. Не се допуска никакво извинение. Поражението или дори неуспехът излагат честта на краля. А това е важно.
И Катерина, без да даде време на Морвел да й отговори, извика Нансе, капитана на гвардията, и му заповяда да отведе Морвел в кралската оръжейна.
„Дявол да го вземе — каза си Морвел, следвайки своя водач, — аз се издигам в йерархията на убийствата. От прост благородник минах на капитан, от капитан на адмирал, от адмирал на крал без корона и кой знае дали някой ден няма да ми падне и някой коронован крал.“
Глава 31
Лов с хрътки
Кучкарят, който бе подгонил глигана и бе уверил краля, че животното не е напуснало обграденото място, не се бе излъгал. Щом пуснаха копоя по следата, той се вмъкна в едно сечище с гъсти трънаци и принуди глигана да излезе. Както кучкарят беше познал по следите му, той беше единак, следователно много едър.
Животното се спусна напред и прекоси пътя на петдесет крачки от краля, следвано само от хрътката, която го бе подгонила. Пуснаха първата хайка и двадесетина кучета се хвърлиха след него.
Ловът беше най-голямата страст на Шарл. Щом животното прекоси пътя, той се спусна след него, тръбейки с рога, последван от херцог д’Алансон и от Анри, на когото Маргьорит бе направила знак да не се отделя от Шарл. Всички други ловци препуснаха след краля.
Кралските гори по време, на нашето повествование не бяха това, което са днес — големи паркове, прорязани от проходими алеи. Тогава експлоатацията на горите беше съвършено малка. Кралете още не бяха измислили да търгуват и да разделят горите си на сечища, малки гори и бранища. Дърветата, засадени не от вещи лесничеи, а от божията ръка, която хвърля семената по прищявката на вятъра, не бяха подредени в шахматен ред, но растяха на воля, както растат и днес дърветата в девствените гори на Америка. Накратко, гората през тази епоха беше свърталище на безброй глигани, елени, вълци и крадци. И само десетина пътеки, започващи от една точка, прорязваха гората на Бонди и един-единствен път я заобикаляше, както дъгата на колелото обгражда спиците.
Ако продължим това сравнение, главината би представлявала единственият кръстопът в центъра на гората, където се събираха заблудените ловци, за да се ориентират за посоката на лова.
След четвърт час се случи това, което ставаше обикновено: по пътя си ловците срещнаха почти непреодолими препятствия, лаят на кучетата се изгуби в далечината, а самият крал се върна на кръстовището, ругаейки и проклинайки по стар навик.
— Е, д’Алансон, е, Анрио, какво седите спокойни и невъзмутими като монахини след игуменка? Да ви кажа ли? Това не е лов. Вие, д’Алансон, сякаш сте излезли от кутийка. И толкова сте се напарфюмирали, че ако минете между глигана и кучетата, те сигурно ще изгубят следата. Ами вие, Анри, къде ви е копието, къде ви е аркебузата?
— Ваше величество — каза Анри, — защо ми е аркебуза? Аз зная, че вие обичате да стреляте по животното, когато то се сборичка с кучетата. Колкото до копието, служа си много несръчно с това оръжие, което не се използува в нашите планини, където ходим на лов за мечки с обикновена кама.
— Дявол да го вземе, Анри, когато се върнете във вашите Пиринеи, ще трябва да ми изпратите цял куп мечки. Славен лов трябва да е този, при който човек се счепква с животното, което може да го надвие. Слушайте, струва ми се, че чувам кучетата. Не, излъгах се.
Кралят наду рога. Няколко рога му отговориха. Изведнъж един кучкар засвири друг сигнал.
— Сигнала, сигнала! — извика кралят.
И той се хвърли в галоп, последван от всички ловци, които се бяха присъединили към него.
Кучкарят не се бе излъгал. Колкото повече се приближаваше кралят, толкова по-ясно се чуваше лаят на хайката, съставена вече от повече от шейсет кучета, защото последователно бяха пуснали всичките кучета по местата, откъдето беше минал глиганът. Глиганът префуча за втори път пред краля и възползвайки се от едно високо бранище, той се спусна в гората след него, като наду рога с всички сили.
Принцовете го следваха известно време, но кралят имаше толкова силен кон и минаваше през такива стръмни пътеки и гъсти дървета, че първо дамите, после Анри и д’Алансон и накрая херцог дьо Гиз и неговите придворни бяха принудени да го изоставят. Таван издържа още малко, но накрая и той се
