на брат си известно смущение всеки път, когато погледът му се спреше на Анри. Херцогиня дьо Невер беше много весела, защото Коконас, изключително радостен този ден, пускаше непрекъснато шеги, за да разсмива дамите. Колкото до Ла Мол, той бе успял да намери вече два пъти начин да целуне белия шал със златни ресни на Маргьорит с обичайната ловкост на влюбените, така че не повече от трима-четирима души го забелязаха.
Пристигнаха към осем и четвърт в Бонди.
Първата грижа на Шарл IX бе да се осведоми дали глиганът е задържан.
Глиганът беше в бърлогата си и кучкарят, който беше го подгонил, го пазеше.
Чакаше ги закуска. Кралят изпи чаша унгарско вино, покани дамите на трапезата и нетърпеливо отиде, за да убие времето, да прегледа кучешките колиби и прътовете за кацане на соколите, поръчвайки да не разседлават коня му, тъй като не би могъл да намери по-добър и по-силен от него.
Докато кралят правеше своята обиколка, пристигна херцог дьо Гиз. Той беше въоръжен по-скоро като за война, а не за лов. Двадесет-тридесет благородници, екипирани като него, го придружаваха. Той се осведоми веднага къде е кралят, отиде при него и двамата се върнаха, разговаряйки.
Точно в девет часа кралят сам даде сигнал с рога си да пуснат кучетата. Всички се метнаха на конете и се отправиха към сборния пункт.
Докато препускаха, Анри намери начин да се приближи до жена си още веднъж.
— Научихте ли нещо ново? — запита той.
— Нищо — отговори Маргьорит, — ако изключим странния поглед, с който ви наблюдава брат ми Шарл.
— Аз също го забелязах — каза Анри.
— Взехте ли предпазни мерки?
— Сложил съм си ризница. Имам чудесен испански ловджийски нож, наточен като бръснач, остър като игла, с който пробождам и златни монети.
— Тогава — каза Маргьорит, — бог да ви пази!
Кучкарят, който вървеше начело, даде знак. Бяха стигнали до бърлогата.
Глава 30
Морвел
Докато всичката тази весела и безгрижна, поне привидно, младеж се пръсна като златна вихрушка по пътя към Бонди, Катерина нави скъпоценния пергамент, върху който Шарл бе поставил подписа си, и нареди да въведат в кабинета й човека, комуто нейният капитан на гвардията бе занесъл преди няколко дни писмо на улица Сьоризе, близо до Арсенала.
Широка тафтена панделка, зловещо закриваше едното око на този човек. Между изпъкналите му скули стърчеше нос на лешояд, а посивяла брада покриваше долната част на лицето му. Той беше загърнат в дълъг дебел плащ, под който личеше цял арсенал. Носеше още на колана си, противно на обичая на хората, повикани в двора, дълъг и широк меч с двоен предпазител. Едната от ръцете му не се виждаше, очевидно стискаше под плаща кама.
— Ах, ето ви и вас, господине — каза кралицата, сядайки. — Нали ви бях обещала след Вартоломеевата нощ, в която ни оказахте толкова забележителни услуги, че няма да ви оставям в бездействие. Случаят се представи или по-скоро аз го създадох. Така че благодарете ми.
— Ваше величество, най-смирено ви благодаря — отговори човекът с черната превръзка с нисък и същевременно безочлив поклон.
— Великолепен случай, господине, какъвто едва ли ще ви се представи два пъти в живота. Така че възползувайте се.
— Чакам, ваше величество, макар и да се страхувам след този увод…
— Че поръчението ще бъде твърде мъчно ли? А нали за такива поръчения ламтят тия, които искат да напреднат? За поръчението, за което ви говоря, ще ви завидят дори родовете дьо Таван и дьо Гиз.
— Ах, ваше величество — повярвайте ми, че каквото и да бъде то, аз съм на вашите заповеди.
— В такъв случай четете — каза Катерина.
И му подаде пергамента.
Мъжът хвърли поглед и побледня.
— Как! — възкликна той. — Заповед за арестуване на наварския крал?
— Какво толкова необикновено има?
— Все пак, ваше величество, един крал! Всъщност аз се съмнявам, страхувам се, че не съм достатъчно благороден.
— Моето доверие ви прави пръв благородник в моя двор, господин дьо Морвел — заяви Катерина.
— Дълбоко благодаря на ваше величество — каза убиецът, толкова развълнуван, че изглеждаше разколебан.
— И така, ще изпълните моята заповед, нали?
— Щом ваше величество нарежда, нима това не е мой дълг?
— Да, аз ви заповядвам.
— Тогава ще се подчиня.
— Как ще действувате?
— Не зная точно, ваше величество, и много бих желал вие да ме насочите.
— Страхувате се да не се вдигне шум, нали?
— Признавам.
— Вземете дванадесет сигурни хора и повече дори, ако трябва.
— Разбирам. Ваше величество ми позволява да се подсигуря и аз съм й много благодарен. Но къде да заловя наварския крал?
— Къде смятате, че ще ви бъде най-удобно?
— На място, което със своята неприкосновеност би било гаранция за мен.
— Да, разбирам. В някой кралски дворец. Какво ще кажете за Лувъра например?
— О, ако ваше величество ми позволи, това ще бъде голямо благоволение!
— Вие ще го задържите в Лувъра.
— В коя част на Лувъра?
— В стаята му.
Морвел се поклони.
— Кога да направя това, ваше величество?
— Тази вечер или по-скоро тази нощ.
— Добре, ваше величество, но сега, моля ви, кажете ми нещо.
— Какво?
— Доколко дължа уважение на неговия ранг?
— Уважение?… Ранг… Нима вие не знаете, господине, че в своето кралство френският крал няма равен на себе си по ранг и всички му дължат уважение?
Морвел отново се поклони.
— Ще се спра на тази точка, ваше величество, ако ми позволите.
— Позволявам, господине.
— Ако кралят оспори автентичността на заповедта, това е малко вероятно, но все пак…
— Напротив, господине, това е сигурно.
— Че той ще оспори ли?
— Несъмнено.
— И следователно ще откаже да се подчини.
— Страхувам се.
— И ще се противи?
— Много вероятно е.
— Ах, дявол да го вземе! — каза Морвел. — А в такъв случай?
— В какъв случай? — запита Катерина и втренчи поглед в него.
— В случай че той се противи, какво да направя?
