дъждовни дни от сутрин до вечер се упражнява по фехтовка.
— Боже мой, майко — каза Шарл IX нетърпеливо, — надявам се, не мислите, че възнамерява да ме убие, мен или брат ми херцог д’Анжу. В такъв случай ще трябва да му дам още няколко урока, защото вчера му изрязах с рапирата си единадесет илика върху плаща, който имаше само шест. А колкото се отнася до брат ми херцог д’Анжу, вие знаете, че той се фехтува по-добре и от мен или поне колкото мен, както казват.
— Слушайте, Шарл — поде Катерина, — не се отнасяйте така леко към това, което ви казва вашата майка. Пратениците ще дойдат и тогава ще видите. Щом пристигнат в Париж, Анри ще направи всичко възможно да привлече вниманието им. Той е хитър, прикрит, като не смятаме, че жена му, която му помага, и аз не знам защо, ще започне да бръщолеви с тях, ще им заговори на латински, гръцки, унгарски и знам ли още на какъв език. О, казвам ви, Шарл, и вие знаете, че никога не се лъжа, казвам ви, че той крои нещо.
В този момент часовникът прозвъни и Шарл IX престана да слуша майка си, за да чуе колко е часът.
— Кълна се в живота си, вече е седем часът — извика той. — И един час отиване, ще стане осем. Един час, за да стигнем до мястото на срещата и да насъскаме кучетата, значи, ловът ще започне чак в девет. Наистина, майко, много ме забавяте. Легни, Рискту! Дявол да го вземе, легни, разбойнико!
И силен удар на плетения камшик по гърба на голямото куче изтръгна болезнено скимтене от горкото животно, изненадано, че получи удар в замяна на ласката си.
— Шарл — каза Катерина, — в името на бога, изслушайте ме и не залагайте така на карта съдбата на Франция и своята собствена съдба. Лов, лов, лов, повтаряте непрекъснато вие. Ще можете да ходите на лов колкото си искате, когато изпълните кралските си обязаности.
— Хайде, хайде, майко — каза Шарл, пребледнял от нетърпение, — да се обясним бързо, защото ще кипна. Всъщност има дни, когато наистина не ви разбирам.
И той се спря, удряйки ботуша си с дръжката на камшика.
Катерина прецени, че е настъпил подходящият момент и не трябва да го изпуска.
— Сине мой — каза тя, — ние имаме доказателство, че дьо Муи е в Париж. Господин дьо Морвел, когото вие добре познавате, го е видял. Той е дошъл само заради наварския крал. Това е достатъчно, мисля, за да ни стане още по-подозрителен.
— Ето че пак нападате клетия Анрио. Искате да ме накарате да го убия, нали?
— О, не.
— Да го пратя в изгнание? Но защо не искате да разберете, че ако го изпратим в изгнание, той ще бъде много по-опасен, отколкото тук пред очите ни в Лувъра, където не би могъл да направи абсолютно нищо, без ние да го узнаем веднага.
— Аз съвсем не искам да го изпратим в изгнание.
— Но какво искате тогава? Казвайте бързо!
— Искам да го държим на сигурно място, докато поляците са тук. В Бастилията например.
— А, бога ми, не! — извика Шарл IX. — Тази сутрин отиваме на лов за глигани. Анрио е един от най- добрите ми ловци. Без него ловът няма да бъде лов. Дявол да го вземе, майко, вие наистина като че ли само се чудите как да ми противоречите.
— Скъпи синко, аз съвсем не говоря за тази сутрин. Пратениците ще пристигнат едва утре или в други ден. Да го задържим след лова… Тази вечер… тази нощ…
— Това вече е друго. Съгласен съм. Ще поговорим пак. След лова, защо не. Сбогом. Тук, Рискту! Да не започнеш сега пък ти да ми се сърдиш!
— Шарл — каза Катерина, улавяйки го за ръката с риск да предизвика ново избухване. — Мисля, че най-добре ще бъде да се подпише заповедта за задържане веднага, макар и да я приведем в изпълнение тази вечер или тази нощ.
— Сега да пиша и да подписвам заповед? Да търся пергаменти и печат, когато ме чакат за лов, а аз никога не закъснявам? Дявол да го вземе, на какво прилича това?
— Успокойте се! Аз ви обичам толкова много, че никога няма да ви оставя да закъснеете. Всичко съм приготвила. Влезте при мен, ето!
И Катерина, пъргава, като че ли беше на двадесет години, отвори вратата, която водеше към будоара й, показа на краля мастилница, перо, пергамент, печат и запалена свещ.
Кралят взе пергамента и го прегледа набързо.
— „Заповеди пр… да се задържи и отведе в Бастилията нашият брат Анри дьо Навар.“
— Добре. Готово — подписа той със замах. — Сбогом, майко.
И изскочи от будоара, последван от кучетата си, щастлив, че е успял така лесно да се отърве от Катерина.
Всички очакваха с нетърпение Шарл IX, тъй като знаеха колко е точен, когато става дума за лов, и се чудеха на закъснението му. Затова, когато той се появи, ловците го посрещнаха с радостни викове, лакеите с тръби, конете с цвилене, кучетата с лай. Целият този шум и врява извикаха руменина по бледите му бузи, сърцето му заби силно и за една секунда Шарл се почувствува млад и щастлив. Кралят набързо поздрави блестящото общество, събрано в двора, кимна с глава на херцог, д’Алансон, махна с ръка на сестра си Маргьорит, мина пред Анри, сякаш без да го забележи, после се метна върху коня си, който нетърпеливо подскочи под него. Но след като три-четири пъти се изправя на задните си крака, жребецът разбра с какъв ездач има работа и се успокои.
Скоро тръбите отекнаха отново и кралят излезе от Лувъра, последван от херцог д’Алансон, наварския крал, Маргьорит, херцогиня дьо Невер и баронеса дьо Сов, дьо Таван и всички познати придворни.
От само себе си се разбира, че Ла Мол и Коконас също участваха в лова.
Колкото се отнася до херцог д’Анжу, от три месеца той ръководеше обсадата на Ла Рошел.
Докато чакаха краля, Анри бе отишъл да поздрави жена си, която, отговаряйки на поздрава му, му пошепна на ухото:
— Лично граф дьо Коконас е завел при херцог д’Алансон куриера от Рим четвърт час преди пратеникът на херцог дьо Невер да бъде въведен при краля.
— Тогава той знае всичко — каза Анри.
— Сигурно — отговори Маргьорит, — впрочем погледнете го и сам ще видите, че въпреки обичайната си прикритост очите му блестят.
— Триста дяволи! — измърмори беарнецът. — Естествено. Той отива на лов днес за три плячки: Франция, Полша и Навара, без да смятаме глигана.
Анри поздрави жена си, върна се на мястото си и извика един от своите придворни, беарнец по произход, чиито прадеди бяха служили на неговите още преди един век; той обикновено го използуваше в любовните си похождения.
— Ортон, вземи този ключ и го занеси на братовчеда на баронеса дьо Сов, знаеш го, той живее при любовницата си на ъгъла на улица Катр Фис. Кажи, че братовчедка му желае да му говори тази вечер. Да влезе в стаята ми и ако аз не съм там, да ме чака. Ако закъснея, да легне на леглото ми.
— Ще има ли отговор, ваше величество?
— Не. Само ще ми кажеш дали си го намерил. Предай ключа лично на него, нали разбираш?
— Да, ваше величество.
— Почакай, не се отделяй оттук, дявол да те вземе! Преди да излезем от Париж, ще те извикам да оправиш коня ми, така съвсем естествено ще останеш назад, ще изпълниш поръчката ми и ще ни настигнеш в Бонди.
Прислужникът направи знак, че е разбрал, и се отдалечи.
Тръгнаха по улица Сент-Оноре, минаха улица Сен-Дьони, после предградието и стигнаха до улица Сен- Лоран, когато ремъците на коня на наварския крал се отпуснаха. Ортон притича и всичко стана, както беше уговорено между него и господаря му, който продължи пътя си с кралското шествие по улица Реколе, докато верният служител сви по улица Тампл.
Когато Анри настигна краля, Шарл водеше много интересен разговор с херцог д’Алансон за времето, за възрастта на подгонения глиган, който бил единак, за мястото, където беше бърлогата му, така че не забеляза или се престори, че не е забелязал изоставането на Анри.
В това време Маргьорит наблюдаваше държането на всеки поотделно и й се стори, че прочита в очите
