Последва незабавно револверен изстрел.
— Какво има? — каза Катерина. — Защо не четете, Карлота?
— Ваше величество — каза пребледняла младата жена, — нима не чухте?
— Какво? — запита Катерина.
— Този вик.
— И револверния изстрел? — добави капитанът от гвардията.
— Вик, револверен изстрел, аз нищо не съм чула… Впрочем нима е странно в Лувъра да се чуе вик или револверен изстрел! Четете, четете, Карлота!
— Но чуйте, ваше величество — настоя баронеса дьо Сов, докато господин дьо Нансе стоеше прав с ръка на шпагата си, не смеейки да излезе без разрешението на кралицата. — Слушайте, чуват се стъпки, проклятия!
— Ще заповядате ли да се осведомя, ваше величество? — запита капитанът.
— В никакъв случай, господине. Останете там, където сте — каза Катерина, като седна в леглото, за да даде повече тежест на заповедта си. — Кой ще ме защищава в случай на тревога? Сигурно някои пияни швейцарци се бият.
Спокойствието на кралицата, противопоставено на ужаса, който бе овладял всички останали, беше толкова очевидно, че независимо от свенливостта си баронеса дьо Сов втренчи въпросителен поглед в кралицата.
— Но, ваше величество — извика тя, — като че ли убиват някого!
— Кого смятате, че убиват?
— Наварския крал, ваше величество, шумът идва от неговите стаи.
— Глупачка! — прошепна кралицата, чиито устни, въпреки самообладанието, започнаха да се движат странно, сякаш тя шепнеше молитва. — Глупачка, която вижда своя наварски крал навсякъде!
— Боже мой, боже мой! — извика баронеса дьо Сов и се отпусна в креслото си.
— Свърши се — каза Катерина и се обърна към дьо Нансе: — Капитане, надявам се, че ако има скандал в двореца, утре ще накажете строго виновниците. Продължавайте да четете, Карлота!
И Катерина също се отпусна на възглавницата безчувствена, сякаш отмаляла, а присъстващите забелязаха, че едри капки пот се стичат по лицето й.
Баронеса дьо Сов се подчини на нейната изрична заповед, но само очите и гласът й я изпълняваха. Мисълта й блуждаеше съвсем другаде и тя си представяше страшната опасност, надвиснала над любимата глава. Най-сетне след няколко минути душевна борба тя се почувства така разкъсвана между тревогата и етикета, че гласът й стана неразбираем, книгата се изплъзна от ръцете й и тя припадна.
Внезапно се чу силен трясък. Тежки, забързани стъпки разтърсиха коридора. Прокънтяха два изстрела и стъклата звъннаха, а Катерина, изненадана, че борбата продължава толкова дълго, се изправи на свой ред бледа, с разширени очи. И точно когато гвардейският капитан се готвеше да изскочи навън, тя го спря с думите:
— Всички да останат тук, аз сама ще отида да проверя.
Ето какво ставаше или по-скоро какво бе станало.
Дьо Муи бе получил сутринта от Ортон ключа от стаята на Анри. В този ключ, който беше пробит, беше пъхнато навито на руло листче. Той го измъкна с една игла.
Това беше паролата на Лувъра за идващата нощ.
Освен това Ортон му предаде устно думите на Анри, който канеше дьо Муи да отиде при него в десет часа в Лувъра.
В девет часа и половина дьо Муи се облече с ризница, чиято здравина бе имал случай да изпита неведнъж, сложи над нея копринената си дреха, закачи шпагата си, пъхна в колана двата револвера, а над всичко това метна прословутия вишнев плащ на Ла Мол.
Ние проследихме как, преди да се върне у дома си, Анри бе решил да направи посещение на Маргьорит и как бе стигнал по тайната стълба точно в подходящия момент, за да се сблъска с Ла Мол в спалнята на кралицата и да заеме мястото му пред очите на краля в трапезарията. Точно в същия миг благодарение на паролата, изпратена от Анри, и главно поради прословутия вишнев плащ дьо Муи мина през пропуска на Лувъра.
Младият човек се качи право у наварския крал, подражавайки сполучливо, както обикновено, походката на Ла Мол. В преддверието го чакаше Ортон.
— Господин дьо Муи — каза планинецът, — кралят излезе, но ми заповяда да ви поканя в стаята му и да ви кажа да го чакате. Ако закъснее много, поръча да си легнете в неговото легло.
Дьо Муи влезе, без да иска друго обяснение, защото думите на Ортон всъщност бяха повторение на казаното сутринта. За да убие времето, дьо Муи взе перо и мастило, приближи се до една великолепна карта на Франция, закачена на стената, започна да пресмята и да отбелязва етапите от Париж до По.
Но това занимание беше работа за четвърт час и дьо Муи скоро започна да се чуди какво да прави.
Той се поразходи из стаята, разтърка очи, прозина се, седна, стана, пак седна. Най-сетне, възползувайки се от поканата на Анри, оправдан впрочем от съществуващата близост между принцовете и техните придворни, той остави на нощната маса револверите и запалената лампа, изтегна се на широкото легло с тъмни завеси в дъното на стаята, плъзна голата шпага до бедрото си и сигурен, че няма да го изненадат, още повече, че прислужникът бдеше в съседната стая, той се унесе в дълбок сън, който скоро разтърси балдахина: дьо Муи хъркаше като истински стар войник и в това отношение можеше да съперничи дори на наварския крал.
Точно в този момент шестима мъже с шпаги в ръка и ками в колана се плъзнаха мълчаливо в коридора, който чрез малка вратичка се свързваше с покоите на Катерина, а с по-голяма — със стаите на Анри.
Един от шестимата вървеше отпред. Освен извадената шпага и кама, остра като ловджийски нож, той носеше и двата си верни револвера, закачени на колана със сребърни аграфи. Този мъж беше Морвел.
Като стигна до вратата на Анри, той се спря.
— Проверихте ли дали часовоите в коридора са си отишли? — запита той мъжа, който като че ли предвождаше малката група.
— Не остана нито един — отговори лейтенантът.
— Добре — каза Морвел, — сега трябва да се осведомим за едно: дали човекът, когото търсим, е у дома си.
— Но — каза лейтенантът, дръпвайки ръката на Морвел, който посегна към вратата, — капитане, този апартамент е на наварския крал!
— Кой ви казва нещо друго? — запита Морвел.
Помощниците му се спогледаха изненадани, а лейтенантът отстъпи.
— Охо — каза той, — да задържим някого в този час в Лувъра, и то в покоите на наварския крал?
— Какво ще кажете — запита Морвел, — ако ви кажа, че ще задържите самия наварски крал?
— Ще ви кажа, капитане, че това съвсем не е шега и без заповед, подписана от ръката на Шарл IX…
— Четете — каза Морвел.
И като измъкна изпод дрехата си заповедта, която му бе връчила Катерина, той я подаде на лейтенанта.
— Добре — каза той, след като я прочете, — нямам повече възражения.
— Готов ли сте?
— Готов.
— А вие? — обърна се Морвел към другите петима.
Те се поклониха почтително.
— И така, слушайте, господа — каза Морвел, — предлагам ви следния план: двама от вас ще останат на тази врата, двама на вратата на спалнята и двама ще влязат с мене.
— А след това? — запита лейтенантът.
— Запомнете добре: заповядано ни е да попречим на арестувания да вика, да крещи, да се съпротивява. Всяко нарушение на тази заповед ще бъде наказано със смърт.
— Да вървим тогава. Нали има заповед — каза лейтенантът на единия от групата, който заедно с него трябваше да придружи Морвел при краля.
