— Върнете се в стаята си, Франсоа, и скоро ще научите.
Д’Алансон знаеше много повече, отколкото предполагаше Катерина. Той беше чул още първите стъпки, отекнали в коридора. Като видя, че групата влиза в покоите на наварския крал, свърза този факт с думите на Катерина, отгатна какво ще стане и се зарадва, че ръка, по-силна от неговата, ще премахне този опасен приятел.
Скоро изстрели и бързи стъпки на беглец привлякоха вниманието му и в светлата ивица от неговата открехната врата той видя как по стълбището изчезва вишневият плащ, който му беше твърде добре познат, за да го обърка.
— Дьо Муи! — възкликна той. — Дьо Муи при зет ми Анри дьо Навар! Не, невъзможно! Дали не е бил Ла Мол?
Тогава го обзе безпокойство. Той си спомни, че младият човек му бе препоръчан лично от Маргьорит. И желаейки да се увери дали е бил той, или не, д’Алансон се изкачи бързо в стаята на своите двама придворни. Тя беше празна. Но в един ъгъл видя закачен прословутия вишнев плащ. Съмненията му се потвърдиха. Не беше Ла Мол, а дьо Муи.
Все още блед, треперейки да не би хугенотът да бъде разкрит и да издаде тайните на заговора, той се спусна към пропуска на Лувъра. Там научи, че вишневият плащ се бе измъкнал здрав и читав, подхвърляйки, че в Лувъра убиват по заповед на краля.
— Излъгал се е — прошепна д’Алансон, — убиват по заповед на кралицата-майка.
И се върна към полесражението, където завари Катерина, блуждаеща между мъртвите като хиена.
По заповед на майка си младият човек се прибра в стаята си с престорено спокойствие и покорство въпреки бурните мисли, които го вълнуваха.
Катерина, отчаяна от този отново пропаднал опит, извика своя капитан, заповяда му да вдигнат труповете и да отнесат Морвел, който беше само ранен, в дома му и поръча да не будят краля.
— О — прошепна тя, влизайки в покоите си, навела глава. — Той се измъкна и този път. Божията ръка е простряна над него. Той ще царува! Ще царува!
После отвори вратата на своята стая, прокара ръка по челото си и си придаде весело изражение.
— Какво става, ваше величество? — запитаха всички присъстващи с изключение на баронеса дьо Сов, премного изплашена, за да задава въпроси.
— Нищо — отговори Катерина. — Празен шум.
— О! — възкликна баронеса дьо Сов, сочейки пода зад Катерина. — Ваше величество казва, че нищо не се е случило, а всяка ваша стъпка оставя следа по килима.
Глава 35
Кралската нощ
А през това време Шарл IX вървеше облегнат на ръката на Анри; следваха ги четирима придворни, а пред тях пристъпваха двама факлоносци.
— Когато излизам от Лувъра — казваше горкият крал, — изпитвам същото удоволствие, както когато влизам в красива гора. Дишам, живея, свободен съм.
Анри се усмихна:
— Ваше величество би се чувствувал прекрасно в моите беарнски планини.
— Да, и аз разбирам защо имаш желание да се върнеш там. Но ако това желание те обхване много силно, Анрио — добави Шарл, смеейки се, — вземи предпазни мерки, съветвам те, защото майка ми Катерина толкова силно те обича, че в никакъв случай не би могла да мине без теб.
— Какво ще прави ваше величество тази вечер? — запита Анри, за да отклони опасния разговор.
— Искам да те запозная с някого, Анрио. После ще ми кажеш мнението си.
— Както заповяда ваше величество.
— Надясно, надясно. Отиваме на улица Бар.
Двамата крале и тяхната свита преминаха улица Савонри, когато изведнъж видяха до двореца Конде двама мъже, загърнати в огромни плащове, да излизат от тайна вратичка, която единият отвори безшумно.
— Охо! — каза кралят на Анри, който също гледаше, но без да каже нито дума. — Ето нещо, което заслужава внимание.
— Защо мислите така, ваше величество? — запита наварският крал.
— Това не се отнася до теб, Анрио. Ти си сигурен в жена си — засмя се Шарл. — Но твоят братовчед дьо Конде не е така сигурен в своята или ако е сигурен, греши, дявол да го вземе!
— Кой ви каза, ваше величество, че тези господа са били при принцеса дьо Конде?
— Имам предчувствие. Тези двама мъже, които се притаиха до вратата, като ни видяха, и не мръдват оттам, както и специалната кройка на плаща на по-ниския от двамата… боже мой, наистина странно!
— Кое?
— Нищо, хрумна ми само една мисъл. Да се приближим.
И той тръгна право срещу двамата мъже, които, виждайки, че се интересуват от тях, се опитаха да се отдалечат.
— Хей, господа — каза кралят, — спрете!
— На нас ли говорят? — запита един глас, от който Шарл и Анри потрепериха.
— Кажи, Анрио — прошепна Шарл, — познаваш ли сега този глас?
— Ваше величество, ако брат ви херцог д’Анжу не беше в Ла Рошел, бих се заклел, че това е неговият глас.
— Точно така — каза Шарл. — Цялата работа е, че той вече не е в Ла Рошел. Това е всичко.
— Но кой е с него?
— Не го ли познаваш?
— Не, ваше величество.
— Би трябвало да го познаеш по ръста. Почакай, сега ще го познаеш. Хей, нали ви казах да спрете! — повтори кралят. — Не чухте ли?
— Да не би да сте от нощната стража, че ни спирате? — запита по-високият мъж, изваждайки ръката си извън плаща.
— Да приемем, че сме от нощната стража — каза кралят. — Спрете, като ви заповядват.
После прошепна на ухото на Анри:
— Гледайте сега как ще изригне вулканът.
— Вие сте осем души — каза по-високият от двамата мъже, като откри не само ръката, но и лицето си, — но дори сто да бяхте, махайте се от пътя ни!
— Аха, херцог дьо Гиз — каза Анри.
— Ах, нашият братовчед дьо Лорен — каза кралят. — Най-сетне се познахме. Щастлива среща.
— Кралят! — извика херцогът.
При тези думи другият мъж, който отначало бе открил лицето си от уважение, се загърна още по-плътно с плаща си.
— Ваше величество — каза херцог дьо Гиз, — бях на посещение у принцеса дьо Конде.
— Да… и сте взели със себе си един от своите придворни. Кой точно?
— Ваше величество не го познава — каза херцогът.
— Тогава ще се запознаем.
И като се запъти към другия мъж, направи знак на единия от прислужниците да доближи факела.
— Извинете, братко — каза херцог д’Анжу, като отметна плаща и се поклони със зле прикриван яд.
— Ах, Анри, нима сте вие? Не, не може да бъде. Лъжа се. Брат ми херцог д’Анжу не би отишъл да види никого, преди да дойде при мене. На него му е твърде добре известно, че за принцовете с кралска кръв, идващи в столицата, Париж има само една врата — пропуска при Лувъра.
— Извинете, ваше величество — каза херцог д’Анжу. — Моля да ми простите това лекомислено опущение.
— Тъй, тъй — отговори кралят закачливо, — а какво правите в двореца дьо Конде, братко?
— Ами че — обади се подигравателно наварският крал — сигурно това, което ваше величество каза преди малко.
