Глава 37
Връщането в Лувъра
Когато Катерина сметна, че стаята на наварския крал е вече подредена, след като убитите са вдигнати, Морвел — отнесен в дома му, килимите — изчистени, тя освободи придворните си дами, защото вече беше почти полунощ, и се опита да заспи. Но сътресението беше твърде силно и разочарованието твърде голямо. Този омразен Анри, вечно изплъзващ се от нейните клопки, обикновено смъртоносни, сякаш беше покровителстван от непобедима сила, която Катерина упорито наричаше случайност, макар че дълбоко в душата й един глас й нашепваше, че истинското име на тази сила е съдба. Мисълта, че мълвата за това ново покушение, разпространена в Лувъра и вън от него, ще засили у Анри и у хугенотите вярата им в бъдещето, я довеждаше до отчаяние. И ако в този миг случайността, с която се бореше така безуспешно, би й довела врага, тя сама би осуетила благоприятната орис за наварския крал с малката флорентинска кама, която носеше в колана си.
Нощните часове, така бавни за онзи, който чака и бди, прозвъняваха един след друг, без Катерина да може да затвори очи. Цял свят от нови замисли се разгръщаше през тези нощни часове в развихреното й въображение. Най-сетне призори тя стана, облече се сама и се запъти към покоите на Шарл IX. Войниците, които бяха свикнали да я виждат при краля по всяко време на денонощието, я пуснаха да мине. Така че тя прекоси преддверието и се озова в оръжейната. Но там завари дойката на Шарл, която бдеше.
— Какво става със сина ми? — запита кралицата.
— Ваше величество, той забрани да се влиза в стаята му преди осем часа.
— Тази забрана не се отнася до мен, дойке.
— Тя се отнася до всички, ваше величество.
Катерина се усмихна.
— Да, зная — поде дойката, — че никой тук няма право да противоречи на ваше величество. Затова ще ви помоля да послушате молбата на една клета жена и да не влизате.
— Дойке, аз трябва да говоря със сина си.
— Ваше величество, ще отворя вратата само при ваша изрична заповед.
— Отворете, дойке — каза Катерина, — аз заповядвам!
Като чу този глас, по-тачен и нещо повече — по-страшен в Лувъра от гласа на самия Шарл, дойката подаде ключа на Катерина, но тя нямаше нужда от него. Кралицата-майка извади от джоба си друг ключ, който отваряше вратата на сина й, и бързо го пъхна в ключалката.
Стаята беше празна. Леглото на Шарл непокътнато, а неговата хрътка Актеон, излегната върху мечата кожа пред леглото, стана, приближи се и близна бледите ръце на Катерина.
— Аха — смръщи вежди кралицата, — излязъл е. Ще почакам.
И тя седна замислена, мрачна и съсредоточена до прозореца, който гледаше към двора на Лувъра и към главния вход.
Тя седеше вече два часа там неподвижна и бледа като мраморна статуя, когато изведнъж видя в двора на Лувъра отред конници, начело на който разпозна Шарл и Анри дьо Навар.
Тогава разбра всичко. Шарл, вместо да спори с нея за задържането на зет си, го беше отвел и така то беше спасил.
— Слепец, слепец, слепец! — прошепна тя. И зачака.
Миг след това отекнаха стъпки в съседната стая, оръжейната.
— Ваше величество — казваше Анри, — сега, след като се върнахме вече в Лувъра, кажете ми, защо ме накарахте да изляза и каква услуга ми направихте?
— Не, не, Анрио — отговори Шарл смеешком, — може би един ден ще узнаеш, но засега е тайна. Знай само че по всяка вероятност заради теб ще изкарам една сериозна кавга с майка си.
След тези думи Шарл повдигна завесата и се озова лице с лице с Катерина.
Зад него над рамото му се виждаше бледото, неспокойно лице на беарнеца.
— А, вие сте тук, ваше величество? — каза Шарл IX и смръщи вежди.
— Да, синко — отговори Катерина. — Имам да ви говоря.
— На мен?
— На вас, и то насаме.
— Какво да се прави — каза Шарл, като се обърна към зет си, понеже нямаше начин да се измъкне, — колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Оставям ви, ваше величество — каза Анри.
— Да, да, остави ни — отговори Шарл. — Ти си католик, Анрио, иди да чуеш литургията вместо мен, а аз тук ще изслушам протестантската проповед.
Анри се поклони и излезе.
Шарл IX изпревари въпросите, които се канеше да му зададе майка му.
— И така, ваше величество — каза той, опитвайки се да обърне работата на смях. — Вие ме чакате, за да ми се карате, нали? Аз провалих неблагочестиво вашия малък план. Но, дявол да го вземе, не можех все пак да задържа и да изпратя в Бастилията човек, който ми спаси живота. От друга страна, не ми се щеше да се карам с вас. Аз съм добър син. И освен това — добави той тихо — дядо господ наказва децата, които се карат с майките си. Пример — брат ми Франсоа II. Простете ми искрено и признайте, че беше хубава шега.
— Ваше величество се лъже — каза Катерина. — Не става дума за шега.
— Така е, така е, и вие ще трябва да приемете това или дяволите ще ме вземат!
— Ваше величество, с тази грешка вие провалихте целия план, който щеше да ни доведе до важно откритие.
— Ами! План… Нима се тревожите заради един пропаднал план. Вие, майко, вие ще измислите още двадесет и обещавам ви, че и аз ще ви съдействам за изпълнението им.
— Сега и да ми съдействате, е твърде късно, защото той е предупреден и ще бъде нащрек.
— Вижте какво — каза кралят, — да минем направо към целта. Какво имате против Анрио?
— Против него съм, защото той заговорничи.
— Да, разбирам. Вашето вечно обвинение. Но нима всички не заговорничат малко или повече в това очарователно кралско жилище, наречено Лувър?
— Той обаче заговорничи повече от всички други. И е по-опасен от всички, защото никой не го подозира.
— Виж ти, истински Лоренцино.
— Слушайте — намръщи се Катерина при споменаването на това име, напомнящо й една от най- кървавите катастрофи във флорентинската история. — Слушайте, има само едно средство да ми докажете, че греша.
— Какво е то, майко?
— Запитайте Анри кой е бил тази нощ в стаята му.
— В неговата стая… тази нощ?
— Да и ако той ви каже…
— Е?…
— Готова съм да призная, че съм се лъгала.
— Но ако е било жена, не можем да изискваме да…
— Жена ли?
— Да.
— Жена, която уби двама от вашите гвардейци и нарани може би смъртоносно господин дьо Морвел.
— О — каза кралят, — работата става сериозна. Значи, има пролята кръв?
— Трима души паднаха убити там.
— А този, който ги е подредил така?
— Той се измъкнал здрав и читав.
— Кълна се в лукавия — каза Шарл, — храбър човек е бил и вие имате право, майко, искам да узная кой е.
