изложи, аз се качих в стаята му и го прибрах.
— О, това е вече двойна предпазливост — каза Анри. — А сега не само бих се обзаложил, но бих се заклел, че е бил той.
— Дори и пред съда ли? — запита Франсоа.
— Бога ми, да — отговори Анри. — Дошъл е да ми предаде нещо от страна на Маргьорит.
— Ако съм сигурен, че ще ме подкрепите с показанието си, бих го почти обвинил.
— Ако вие го обвините — отговори Анри, — нали разбирате, братко, няма да ви опровергая.
— А кралицата? — запита д’Алансон.
— Ах, да, кралицата.
— Трябва да разберем какво ще направи тя.
— Аз се заемам с това.
— Дявол да го вземе, братко, тя ще сгреши, ако ни изобличи, защото ние ще създадем блестяща репутация на храбрец за този млад човек, и то не на много голяма цена, защото ще я купи на кредит. Вярно, че може да се наложи да плати едновременно и лихвата, и капитала.
— Боже мой, какво искате? — каза Анри. — В този жалък свят никой не получава нещо за нищо.
И поздравявайки д’Алансон с ръка и с усмивка, той подаде предпазливо глава в коридора и като се увери, че никой не ги е подслушвал, бързо се измъкна и изчезна по тайната стълба, която водеше към покоите на Маргьорит.
От своя страна наварската кралица се тревожеше като мъжа си. Нощното нападение срещу нея и херцогиня дьо Невер, проведено от краля, херцог д’Анжу, херцог дьо Гиз и Анри, когото тя бе познала, силно я безпокоеше. Несъмнено нямаше доказателство, което да я изложи. Ла Мол и Коконас бяха развързали портиера от вратата и той бе потвърдил, че не е казал нито дума. Но четиримата толкова високопоставени господари, с които двама обикновени благородници като Ла Мол и Коконас се бяха били, сигурно не случайно се бяха отклонили от пътя си и сигурно не без да знаят за кого. Така че Маргьорит се върна едва призори, след като прекара останалата част от нощта при херцогиня дьо Невер. Тя си легна веднага, но не можа да заспи и се стряскаше при най-малкия шум.
Сред тия тревоги някой почука на тайната врата и след като Жийон й каза кой е посетителят, Маргьорит й заповяда да го покани.
Анри се спря на вратата. Нищо в него не издаваше наранения съпруг. Обичайната му усмивка блуждаеше по тънките му устни и нито един мускул на лицето му не трепваше след страшните вълнения, които бе изживял.
Той сякаш запита Маргьорит с поглед дали може да остане насаме с нея. Маргьорит го разбра и направи знак на Жийон да излезе.
— Кралице — каза тогава Анри, — знам колко сте привързана към вашите приятели, затова много се страхувам, че ще ви кажа нещо неприятно.
— Какво, ваше величество? — запита Маргьорит.
— Един от вашите най-скъпи служители е много компрометиран.
— Кой?
— Чудесният граф дьо Ла Мол.
— Граф дьо Ла Мол компрометиран? Поради какво?
— Поради авантюрата от тази нощ.
Въпреки самообладанието си Маргьорит се изчерви. След това се овладя и запита:
— Каква авантюра?
— Как — каза Анри, — нима не сте чули шума тази нощ в Лувъра?
— Не, ваше величество.
— О, поздравявам ви, кралице — каза Анри с очарователна наивност, — това показва, че вие действително имате чудесен сън.
— Но какво се е случило?
— Случило се е, че нашата добра майка дала заповед на господин дьо Морвел и на шестима от неговите гвардейци да ме задържат.
— Вас, господарю, вас?
— Да, мен.
— И защо?
— Кой може да каже какви причини вълнуват дълбокия ум на нашата майка? Аз уважавам тези причини, но не ги зная.
— И вие не бяхте в стаята си?
— Не, по една случайност. Снощи кралят ме покани да го придружа. Но ако ме е нямало мен, имало е друг.
— И кой е бил този друг?
— Изглежда, граф дьо Ла Мол.
— Граф дьо Ла Мол ли? — изненада се Маргьорит.
— Боже мили, кой да му се надява на този млад провансалец! Какъв храбрец! — продължи Анри. — Представяте ли си, той е ранил Морвел и е убил двама гвардейци.
— Ранил господин дьо Морвел и убил двама гвардейци? Невъзможно.
— Как, вие се съмнявате в неговата смелост, кралице?
— Не, но, казвам ви, граф дьо Ла Мол не може да е бил у вас.
— Как не може да е бил у мен?
— Не е бил, защото… защото… — каза Маргьорит смутено — защото е бил другаде.
— Ах, ако можеше да докаже своето алиби — възкликна Анри, — това е друго. Ще каже къде е бил и всичко е наред.
— Къде е бил ли? — бързо повтори Маргьорит.
— Разбира се… Още преди да се стъмни, ще бъде задържан и разпитан. Но за нещастие има доказателства.
— Доказателства… Какви са те?…
— Човекът, който се е защищавал така отчаяно, е бил с вишнев плащ.
— Да не би само господин дьо Ла Мол да има вишнев плащ?… Аз зная още един човек.
— Така е. Аз също зная. Но ето какво ще се случи: ако господин дьо Ла Мол не е бил у мен, значи, е бил другият човек с вишневия плащ. А вие знаете кой е този човек, нали?
— Боже!
— Ето къде е бедата. И вие сте го видели като мен, госпожо, и вашето вълнение ми го доказва. Да поговорим сега като хора, които разсъждават за най-желаното нещо на света — един престол, за най- скъпото благо — живота. Ако уловят дьо Муи, той ще ни погуби.
— Да, разбирам.
— Докато граф дьо Ла Мол няма да компрометира никого, освен ако го смятате способен да измисли някаква история, да каже например, че се е веселил с дами… или нещо подобно, знам ли и аз какво?
— Господарю — каза Маргьорит, — ако се страхувате само от това, бъдете спокоен… Той нищо няма да каже.
— Как! — възкликна Анри. — Нима ще мълчи? Дори ако трябва да заплати това мълчание с живота си?
— Той ще мълчи, ваше величество.
— Сигурна ли сте?
— Аз отговарям.
— Тогава всичко е наред — каза Анри и стана.
— Отивате ли си, господарю? — живо запита Маргьорит.
— Боже мой, да. Това е всичко, което исках да ви кажа.
— И вие отивате?…
— Ще се опитам да измъкна всички ни от тази неприятна история, в която ни забърка човекът с вишневия плащ.
— Боже мой, боже мой, горкият младеж! — извика скръбно Маргьорит, кършейки ръце.
