— Е, добре, казах ви, че вие няма да узнаете или поне няма да го узнаете от Анри.
— А от вас, майко? Този човек не може да е излязъл, без да остави някаква следа, без да са забелязали някаква особеност в облеклото му.
— Забелязали са само елегантния му вишнев плащ, с който е бил загърнат.
— А, вишнев плащ — каза Шарл. — Знам само един в двора, толкова ярък, че да се хвърли в очи.
— Точно така — каза Катерина.
— И после? — запита Шарл.
— После, чакайте ме тук, синко, а аз ще отида да видя дали са изпълнили заповедите ми.
Катерина излезе, а Шарл остана сам, разхождайки се разсеяно, като подсвиркваше ловна мелодия, пъхнал едната ръка в дрехата си и отпуснал другата, която неговата хрътка близваше всеки път, когато той се спреше.
Колкото до Анри, той бе излязъл от шурея си много неспокоен. И вместо да тръгне по обикновения коридор, се отправи към малката тайна стълба, за която много пъти вече стана дума и която водеше на втория етаж. Но едва изкачил четири стъпала, на първата извивка видя една сянка. Той се спря и посегна към камата. В същия миг разбра, че това е жена и един очарователен глас, чийто тембър му беше близък, каза тихо, стискайки ръката му:
— Слава богу, ваше величество, ето ви здрав и читав! Толкова ме беше страх за вас. Но без съмнение бог е чул молитвата ми.
— Какво се е случило? — запита Анри.
— Ще го узнаете, като влезете у вас. Не се безпокойте за Ортон. Той е при мен.
И младата жена се спусна бързо по стълбата, разминавайки се с Анри, сякаш го бе срещнала случайно.
— Странно — промърмори Анри. — Какво се е случило? Какво е станало с Ортон?
За съжаление баронеса дьо Сов не чу въпроса му, защото беше вече далеч. Горе на стълбата Анри видя нова сянка, този път на мъж.
— Шт — каза този човек.
— А, вие ли сте, Франсоа?
— Не ме наричайте по име.
— Но какво се е случило?
— Приберете се у вас и ще узнаете. После излезте в коридора, огледайте се на всички страни дали някой не ви шпионира и елате при мен, аз само ще притворя вратата.
И той на свой ред изчезна по стълбата като призраците, които потъват в театъра в някоя дупка.
— Триста дяволи! — измърмори беарнецът. — Загадката продължава. Но щом отговорът е в стаята ми, да идем там, пък ще видим.
Все пак Анри продължи не съвсем спокойно. Той беше чувствителен и суеверен като всеки млад човек. Всичко се отразяваше ясно върху гладката като огледало повърхност на тази душа, а това, което беше чул, му предсказваше някакво нещастие.
Той се спря до вратата на апартамента си и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. Впрочем, понеже Шарлот му бе казала да се прибере, очевидно нямаше от какво да се страхува. Той хвърли бърз поглед в преддверието, то беше пусто, но нищо не подсказваше какво бе станало.
— Наистина — каза той, — Ортон го няма.
И Анри мина във втората стая.
Там си обясни всичко.
Въпреки изобилната вода широки червеникави петна пъстрееха по пода. Една маса беше счупена, завесите на леглото разкъсани с шпага, едно венецианско огледало беше строшено от куршум, а окървавена ръка, облегната на стената, беше оставила страшен отпечатък; всичко говореше, че тази стая, сега безмълвна, е била свидетел на борба на живот и смърт.
Анри огледа с блуждаещ поглед всички тези подробности, прокара ръка по влажното си от пот чело и измърмори:
— Ах, разбирам каква услуга ми е направил кралят! Дошли са да ме убият… И… Ах, дьо Муи? Какво ли са направили с дьо Муи? Мизерници, те са го убили!
И също така нетърпелив да узнае какво е станало, както херцог д’Алансон да му го каже, Анри огледа още веднъж мрачно заобикалящите го предмети, изскочи от стаята, тръгна по коридора, увери се, че там няма никой и бутвайки полуотворената врата, която затвори грижливо след себе си, се втурна при херцог д’Алансон.
Херцогът го чакаше в първата стая. Той улови живо ръката на Анри, помъкна го, като постави пръст на устните си, и го отведе в една напълно изолирана куличка, място, където никой не би могъл да ги подслушва.
— Ах, братко — каза той, — каква страшна нощ!
— Но какво се е случило? — запита Анри.
— Искаха да ви арестуват.
— Мен?
— Да, вас.
— По какъв повод?
— Нямам представа. Къде бяхте вие?
— Кралят ме изведе снощи из града.
— Значи, той е знаел. Но след като вие не сте били в стаята си, кой е бил там?
— Нима е имало някой в стаята ми? — запита Анри, сякаш не знаеше.
— Да, един мъж. Като чух шума, спуснах се да ви помогна, но беше вече късно.
— Нима бяха заловили човека? — запита уплашено Анри.
— Не. Той избяга, след като рани смъртоносно Морвел и уби двама гвардейци.
— Ах, храбър дьо Муи! — възкликна Анри.
— Значи, е бил дьо Муи? — запита бързо д’Алансон.
Анри разбра, че е направил грешка.
— Така поне предполагам. Защото му бях дал среща, за да се разбера с него за вашето бягство и да му кажа, че съм ви отстъпил всичките си права върху наварския престол.
— Ако това се узнае — каза д’Алансон пребледнял, — ние сме загубени.
— Да, защото Морвел ще заговори.
— Морвел е получил удар с шпага в гърлото. Осведомих се от хирурга, който го превърза, че преди осем дни той няма да може да каже нито дума.
— Осем дни? Това е предостатъчно за дьо Муи, за да бъде в безопасност.
— Всъщност — каза д’Алансон — може би е бил някой друг, а не дьо Муи.
— Мислите ли? — запита Анри.
— Да, този човек изчезна много бързо, така че се мярна само вишневият му плащ.
— Действително — каза Анри — вишнев плащ подхожда на конете, а не на войник. Никога не биха заподозрели дьо Муи под вишнев плащ.
— Не. Ако някой бъде заподозрян — каза д’Алансон, — ще бъде по-скоро…
Той спря.
— Ще бъде по-скоро господин дьо Ла Мол — довърши Анри.
— Точно така, защото самият аз, като видях този човек да бяга, се усъмних за миг.
— Вие сте се усъмнили? А може би всъщност е бил граф дьо Ла Мол?
— Той нищо ли не знае? — запита д’Алансон.
— Абсолютно нищо или поне нищо важно.
— Братко — каза херцогът, — сега наистина се убедих, че е бил той.
— Дявол да го вземе! — каза Анри. — Ако е той, това ще огорчи кралицата, която много се интересува от него.
— Интересува ли се, казвате? — запита д’Алансон смутен.
— Разбира се. Не си ли спомняте, Франсоа, че сестра ви ви го препоръча?
— Вярно — каза херцогът с глух глас. — И за да й услужа, от страх, че вишневият плащ може да го
