станали снаряди. Свещниците бяха преобърнати, мебелите съборени, а всички съдове, които не бяха от сребро, бяха изпочупени.
Минаха в салона. Там, както и в първата стая, не откриха нищо, по което да разберат кой е бил тук. Намериха само гръцки и латински книги и няколко музикални инструмента.
Спалнята беше още по-безмълвна. Лампа гореше в алабастров глобус, закачен на тавана. Но в тази стая като че ли никой не беше влизал.
— Сигурно има още един изход — каза кралят.
— Възможно е — съгласи се херцог д’Анжу.
— Но къде е? — запита херцог дьо Гиз.
Претърсиха всички кътчета, не намериха нищо.
— Къде е портиерът? — запита кралят.
— Вързах го за пътната врата — каза херцог дьо Гиз.
— Разпитайте го, братовчеде!
— Няма да иска да отговори.
— Ами, ще му посгреем малко краката — каза кралят засмяно — и ще проговори.
Анри се спусна към прозореца и каза:
— Но той не е там.
— Кой го е развързал? — запита ядосано херцог дьо Гиз.
— Дяволска история — каза кралят. — Пак няма да узнаем нищо.
— Както виждате, ваше величество — каза Анри, — няма доказателства, че жена ми и снахата на херцог дьо Гиз са били в тази къща.
— Вярно — каза Шарл. — Старите надписи ни учат, че има три неща, които не оставят следа — птицата във въздуха, рибата във водата и жената… не, лъжа се мъжът у…
— Така че — прекъсна го Анри — най-добре ще направим…
— Да — каза Шарл. — Най-добре ще направим аз да се погрижа за удареното място, вие, д’Анжу, да избършете сока от портокали, а вие, Гиз, да изчистите мазните петна от глигана.
След това разсъждение те излязоха, без да си дадат труд да затворят вратата.
Като стигнаха на улица Сент-Антоан, кралят се обърна към херцог д’Анжу и към херцог дьо Гиз:
— Къде отивате, господа?
— Ваше величество, ние отиваме у Нантуйе, който ни чака на вечеря. Братовчед ми дьо Лорен и мен. Ваше величество желае ли да дойде с нас?
— Не, благодаря. Ние отиваме в противоположна посока. Искате ли да ви дам един от моите факлоносци?
— Няма нужда, ваше величество — отвърна бързо херцог д’Анжу.
— Добре. Страхува се да не го шпионирам — прошепна Шарл на ухото на наварския крал. После го улови под ръка и каза: — Ела, Анрио, каня те на вечеря.
— Няма ли да се върнем в Лувъра? — запита Анри.
— Не, твърдоглавецо! Ела с мен, щом ти казвам да дойдеш.
И той повлече Анри към улица Жофроа-Лание.
Глава 36
Анаграма
По средата на улица Жофроа-Лание почваше улица Гарние-сюр-л’О, а краят й излизаше на улица Бар.
Там, като се повърви малко към улица Мортелри, вдясно се намираше скромна къща сред градина, оградена с високи зидове. Единственият вход беше дървена врата.
Шарл извади от джоба си ключ, отвори вратата, която не беше залостена, пропусна пред себе си Анри и факлоносеца и затвори вратата.
Едно-единствено прозорче светеше. Шарл го показа усмихнато с пръст на Анри.
— Ваше величество, не разбирам… — каза Анри.
— Скоро ще разбереш, Анрио.
Наварският крал изгледа Шарл учудено. Гласът и лицето му бяха добили някакво меко изражение, което беше толкова необичайно за него, че Анри просто не можеше, да го познае.
— Анрио — каза кралят, — аз ти казах, че когато излизам от Лувъра, излизам от ада. Когато влизам тук, влизам в рая.
— Ваше величество — каза Анри, — щастлив съм, че ме смятате достоен да направя с вас това пътешествие до небето.
— Пътят е тесен — каза кралят, като тръгна по малката стълба, — за да бъде сравнението пълно.
— И кой ангел пази входа на вашата райска градина, ваше величество?
— Ще видиш.
И като му направи знак да го следва безшумно, той отвори една врата, после втора и се спря на прага.
— Погледни — каза той.
Анри се доближи и погледът му се спря на една от най-очарователните картини, каквито някога бе виждал.
Осемнадесет-деветнадесет годишна жена спеше склонила глава до леглото на заспало дете, чийто крачета държеше с двете си ръце, допряла устни до тях. Дългите й къдрави коси падаха на златни талази.
Истинска картина от Франческо Албани, изобразяваща Богородица с младенеца.
— О, ваше величество — възкликна наварският крал, — кое е това чаровно създание?
— Ангелът на моя рай, Анрио. Единственото същество, което ме обича заради самия мен.
Анри се усмихна.
— Да, заради самия мен — продължи Шарл, — защото тя ме обичаше още преди да знае, че съм крал.
— А откакто знае?
— Откакто знае — каза Шарл с въздишка, която доказваше колко тежка е понякога за него тази кървава корона, — откакто знае, тя още ме обича. Сам прецени.
Кралят се приближи тихо и докосна с лека целувка, както пчелата докосва, лилията, свежата буза на младата жена.
Жената се събуди веднага.
— Шарл! — промълви тя, отваряйки очи.
— Виждаш ли — каза кралят, — тя ме нарича Шарл. Кралицата ми казва „господарю“.
— О — извика младата жена, — вие не сте сам, повелителю мой!
— Не, мила Мари. Доведох ти още един крал, по-щастлив от мене, защото не притежава корона и по- нещастен от мен, защото не притежава Мари Туше. Бог е справедлив.
— Ваше величество, това наварският крал ли е? — попита Мари.
— Самият той, мое дете, приближи се, Анрио!
Наварският крал пристъпи. Шарл улови дясната му ръка.
— Погледни тази ръка, Мари — каза той, — ръка на добър брат и честен приятел. Без тази ръка, знаеш ли…
— Какво, ваше величество?
— Без тази ръка днес нашето дете, Мари, нямаше да има вече баща.
Мари извика, падна на колене, сграбчи ръката на Анри и я целуна.
— Добре, Мари, добре! — каза Шарл.
— И какво направихте вие, ваше величество, за да му благодарите?
— Аз му върнах същото.
Анри погледна Шарл учудено.
— Един ден, Анрио, ти ще узнаеш какво искам да кажа. А сега, ела да видиш.
И той се приближи до леглото, където детето продължаваше да спи.
