— Съвършено вярно — каза Морвел.
— Горкият наварски крал! — каза един от мъжете. — Писано е било там горе, че няма да се отърве.
— И долу — каза Морвел, като взе заповедта от ръцете на лейтенанта и я прибра.
Морвел пъхна в ключалката ключа, който му беше дала Катерина, и оставяйки двама души на пост до външната врата, както бе уговорено, влезе с другите четирима в преддверието.
Ортон помисли, че господарят му се връща и побърза да го посрещне, но изведнъж се озова лице с лице срещу петима въоръжени мъже.
Като видя зловещото лице на Морвел, когото наричаха кралеубиец, верният служител отстъпи и препречи с тялото си втората врата.
— Кои сте вие? — запита Ортон. — Какво искате?
— В името на краля — отговори Морвел. — Къде е господарят ти!
— Моят господар ли?
— Да, наварският крал.
— Наварският крал не е в стаята си — каза Ортон, бранейки вратата. — Така че не можете да влезете вътре.
— Предлог, лъжа — каза Морвел. — Хайде назад!
Беарнците са упорити. Ортон изръмжа като куче от своите планини и не се стресна.
— Няма да влезете! — каза той. — Кралят не е тук.
И се вкопчи във вратата.
Морвел даде знак. Четиримата мъже се хвърлиха върху непокорника, издърпаха го от вратата, в която той се беше вкопчил, и тъкмо когато се готвеше да извика, Морвел му запуши устата с ръка.
Ортон ухапа яростно убиеца, който отдръпна ръката си с глух вик и удари с дръжката на шпагата си прислужника по главата. Ортон се олюля и падна, викайки:
— Тревога, тревога, тревога!
Гласът му стихна, той загуби съзнание.
Убийците прескочиха тялото му, двама останаха при вратата, а другите двама влязоха в спалнята, предвождани от Морвел.
На светлината на запалената лампа върху нощната масичка те видяха леглото. Завесите бяха спуснати.
— Охо — каза лейтенантът, — той като че ли престана да хърка.
— Напред! — заповяда Морвел.
При този глас един дрезгав вик, който приличаше по-скоро на лъвски рев, отколкото на човешки глас, се разнесе иззад завесите; те се разтвориха със замах и един мъж, облечен в броня, с шлем, скриващ главата до очите, се появи с два револвера в ръце и с шпага на колене.
Морвел едва зърна лицето и като позна дьо Муи, почувствува как косите му настръхват. Той страшно пребледня, устата му се изпълни с пяна и сякаш видял призрак, убиецът отстъпи назад.
Внезапно въоръженото лице стана и направи крачка напред, докато Морвел отстъпваше, така че заплашеният сякаш нападаше, а заплашващият бягаше.
— Ах, злодей! — извика глухо дьо Муи. — Дошъл си да ме убиеш, както уби баща ми!
Двамата помощници на Морвел, които бяха влезли с него в кралската стая, единствени чуха тези страшни думи. Но едновременно с думите единият от пистолетите се насочи към челото на Морвел. Морвел се отпусна на колене точно когато дьо Муи натискаше спусъка. Куршумът засегна един от хората му зад него и той падна пронизан в сърцето. В същия момент Морвел също стреля, но куршумът му се сплеска в бронята на дьо Муи.
Тогава, замахвайки, като измери добре разстоянието, дьо Муи разсече черепа на втория войник с широката си шпага и като се обърна към Морвел, я кръстоса с неговата.
Борбата беше жестока, но кратка. При четвъртата схватка Морвел почувства в гърлото си студената стомана. Той изхриптя и падна възнак, повличайки лампата, която угасна.
Възползувайки се от тъмнината, дьо Муи, силен и гъвкав като герой на Омир, се спусна с наведена глава към преддверието, събори единия от пазачите, отблъсна другия, премина като мълния между двамата пазачи на външната врата, избягна два куршума, които само одраскаха стената на коридора, и от този момент бе спасен, защото му оставаше още един пълен револвер освен шпагата, която нанасяше такива страшни удари.
За миг дьо Муи се поколеба дали да отиде при херцог д’Алансон, чиято врата му се стори, че се отваря, или да се опита да се измъкне от Лувъра. Реши, че второто е по-умно и пак се спусна да тича, като прескачаше по десет стъпала наведнъж, дотича до пропуска, произнесе двете думи на паролата и изскочи, викайки:
— Тичайте горе, убиват по заповед на краля!
Използвайки изумлението на часовоите, предизвикано от думите му и от револверните изстрели, той си плю на петите и изчезна по улица Кок, без да е получил дори една драскотина.
Точно в този миг Катерина бе спряла своя капитан с думите:
— Останете тук, аз ще отида лично да проверя.
— Но, ваше величество — отговори капитанът, — опасността, на която бихте могли да се изложите, ми повелява да ви придружа.
— Останете тук, господине — каза Катерина с още по-заповеднически тон. — Останете! Кралете са защитени от сила, много по-могъща от човешката шпага.
Капитанът се подчини.
Тогава Катерина взе една лампа, обу велурени пантофи, излезе от стаята си, тръгна по коридора, още изпълнен с пушечен дим, и се отправи безстрастна и студена като сянка към апартамента на наварския крал.
Там отново се беше възцарило мълчание.
Катерина стигна до външната врата, прекрачи прага и в преддверието първо видя припадналия Ортон.
— Аха — каза тя, — ето го прислужника. По-нататък несъмнено ще видим и господаря.
И мина през втората врата.
Там се спъна в нечий труп. Наведе лампата: видя войника с разцепената глава. Той беше мъртъв.
На три крачки лежеше лейтенантът, пронизан с куршум, в предсмъртни хъркания.
И най-сетне пред леглото един човек със смъртнобледо лице, чиято кръв изтичаше от двете рани на шията, се мъчеше да се повдигне, опирайки се на сгърчените си ръце.
Беше Морвел.
Тръпка премина по жилите на Катерина. Тя видя празното легло, огледа стаята, мъчейки се напразно да открие сред тримата проснати в кръвта си мъже желания труп.
Морвел позна кралицата. Очите му страшно се разшириха и той протегна към нея отчаяно ръка.
— Е — запита Катерина полугласно, — къде е той, какво стана, нещастнико, нима го оставихте да се измъкне?
Морвел се опита да разчлени няколко думи, но от раната му излезе само неразбираемо свистене, червена пяна изби по устните му и той поклати глава в знак на безсилие и болка.
— Говори — извика Катерина, — обясни ми, кажи ми поне една дума!
Морвел показа раната си, отново се опита да каже нещо, направи усилие, но изхърка дрезгаво и припадна.
Тогава Катерина се огледа: бе заобиколена само от трупове и умиращи. Кръвта се лееше на вълни в стаята и безмълвието на смъртта се носеше над цялата тази сцена.
Отново се обърна към Морвел, но не успя да го свести: този път той остана не само безмълвен, но и неподвижен. Изпод дрехата му се подаваше един лист — заповедта, подписана от краля. Катерина я грабна и я скри в пазвата си.
В този миг подът зад нея леко изскърца. Тя се обърна и видя прав на вратата херцог д’Алансон, привлечен въпреки волята си от шума и сякаш омагьосан от зрелището.
— Вие тук? — каза кралицата.
— Да, ваше величество. Но какво става, за бога? — запита херцогът.
