И навеждайки се над ухото на краля, той завърши фразата си с гръмък смях.
— Какво значи това? — запита херцог дьо Гиз надменно, защото като всички в двора и той беше добил навика да се отнася грубо с наварския крал. — Защо да не отида да видя снаха си? Нима херцог д’Алансон не посещава своята?
Анри леко се изчерви.
— Каква снаха? — запита Шарл. — Той има само една снаха и тя е кралица Елизабет.
— Извинете, ваше величество, исках да кажа, сестра си, нейно величество Маргьорит. Идвайки насам, я видяхме преди половин час в носилката й, придружена от двама обожатели, които яздеха от двете й страни.
— Наистина ли? — учуди се Шарл. — Какво ще кажете за това, Анри?
— Наварската кралица е свободна да ходи, където иска. Но аз се съмнявам, че е излязла от Лувъра.
— А пък аз съм сигурен в това — каза херцог дьо Гиз.
— Аз също — каза херцог д’Анжу, — главно защото носилката спря на улица Клош-Персе.
— Тогава навярно и вашата снаха, не тази — забеляза Анри, като показа двореца дьо Конде, — а онази — и той посочи с пръст към двореца дьо Гиз — е с нея, защото ние ги оставихме заедно, а, както знаете, те са неразделни.
— Не разбирам какво иска да каже ваше величество — отговори херцог дьо Гиз.
— Напротив — каза кралят, — съвсем ясно е. И затова е имало по един обожател до всяка вратичка.
— Е, добре — каза херцогът, — ако кралицата и моите снахи се държат скандално, нека кралят раздаде справедливост.
— Боже мой — каза Анри, — оставете на мира принцеса дьо Конде и херцогиня дьо Невер. Кралят не се безпокои за сестра си, а аз имам доверие в жена си.
— Нищо подобно, нищо подобно — каза Шарл. — Искам да съм чист пред съвестта си. Да проверим лично. Казвате, братовчеде, носилката се спряла на улица Клош-Персе?…
— Да, ваше величество.
— А ще познаете ли мястото?
— Да, ваше величество.
— Е, добре, да отидем там. И ако трябва да изгорим къщата, за да видим кой е вътре, ще я изгорим.
С тези доста обезпокоителни намерения за спокойствието на въпросните лица четиримата най-главни владетели на християнския свят се отправиха към улица Сент-Антоан.
Четиримата принцове стигнаха до улица Клош-Персе. Шарл, който искаше да уреди въпроса в тесен семеен кръг, отпрати придворните от свитата си, казвайки им, че са свободни засега, но трябва да бъдат с два коня до Бастилията в шест часа сутринта.
На улица Клош-Персе имаше само три къщи. Издирването стана още по-лесно, защото в двата дома изобщо не отказаха да отворят. Това бяха къщите, които излизаха едната на Сент-Антоан, а другата на улица Роа-дьо-Сесил.
Колкото до третата, там беше друго. Тя се охраняваше от портиер немец, а той не беше особено сговорчив. На Париж бе съдено сякаш тази нощ да дава паметни примери за верни служители.
Херцог дьо Гиз напразно заплашваше на чисто саксонско наречие. Анри д’Анжу напразно предложи пълна кесия жълтици. Шарл напразно уверяваше, че е лейтенант от патрула. Храбрият немец не обръщаше ни най-малко внимание нито на декларациите, нито на предложенията, нито на заплахите. Виждайки, че те не се отказват от намеренията си и продължават да нахалничат, той пъхна между железните пречки една аркебуза — действие, което предизвика смях у трима от четиримата посетители. Анри дьо Навар седеше настрана, като че ли всичко това не го интересува… още повече оръжието, приклещено между пречките, можеше да бъде опасно само за слепец, който би застанал срещу него.
Виждайки, че не могат нито да смутят, нито да подкупят, нито да уплашат портиера, херцог дьо Гиз се престори, че си тръгва със своите другари, но не за дълго. На ъгъла на улица Сент-Антоан херцогът намери това, което търсеше — един огромен камък като камъните, които хвърляха преди три хиляди години Аякс, Теламон и Диомед. Той понесе камъка на рамо и се върна, правейки знак на придружаващите да го последват. Точно в този момент портиерът, като видя, че злосторниците, за каквито той взе посетителите, се отдалечават, затвори вратата, но не успя да дръпне резето. Херцог дьо Гиз се възползува от този момент и като жива метателна машина запрати камъка срещу вратата. Ключалката изхвръкна и отнесе част от стената, в която беше зазидана. Вратата се отвори и събори немеца, който падна със страшен вик, алармирайки по този начин гарнизона, който иначе можеше да бъде изненадан.
В същия момент Ла Мол превеждаше с Маргьорит една идилия от Теокрит, а Коконас пиеше с Анриет сиракузко вино и твърдеше, че и той бил грък.
Научният и Бакхусовият разговор бяха грубо прекъснати.
Ла Мол и Коконас начаса изгасиха свещите, отвориха прозорците, втурнаха се на балкона, различиха четирима мъже в мрака и започнаха да хвърлят по главите им всичко, което им попадна подръка, като размахваха шпаги, с които успяваха да докоснат само стената. Шарл, най-разпален от нападателите, беше ударен по рамото със сребърна кана. Херцог д’Анжу с купа с компот от портокали, а херцог дьо Гиз — с парче месо от дивеч.
Само Анри остана незасегнат. Той разпитваше тихо портиера, когото херцог дьо Гиз беше вързал за вратата и който си знаеше само неговото „Ich verstehe nicht“.
Жените насърчаваха обсадените и им подаваха различни вещи, които се сипеха като град върху нападателите.
— Дявол да го вземе! — извика Шарл IX, когато на главата му падна една табуретка и нахлупи шапката му чак до носа. — Или отворете веднага, или всички ви ще избеся!
— Брат ми! — каза Маргьорит тихо на Ла Мол.
— Кралят! — предаде той още по-тихо на Анриет.
— Кралят! Кралят! — прошепна Анриет на Коконас, който влачеше един шкаф към прозореца и се готвеше да пребие херцог дьо Гиз, към когото, без да го познае; се беше особено настървил. — Кралят, ви казвам!
Коконас остави шкафа и погледна смаяно.
— Кралят ли? — запита той.
— Да, кралят.
— Тогава в отстъпление!
— Ла Мол и Маргьорит вече изчезнаха. Да бягаме и ние.
— Откъде?
— Елате, като ви казвам.
И улавяйки го за ръка, Анриет повлече Коконас през тайната врата, свързана със съседната къща. И четиримата, след като затвориха вратата, избягаха през изхода откъм улица Тизон.
— О — каза Шарл, — струва ми се, че гарнизонът се предава.
Почакаха няколко минути, но никакъв шум не достигна до обсаждащите.
— Сигурно подготвят някаква хитрост — каза херцог дьо Гиз.
— По-вероятно е, като познаха гласа на брат ми, да са офейкали — забеляза херцог д’Анжу.
— И все пак нали трябва да минат оттук, за да избягат — каза Шарл.
— Да — каза херцог д’Анжу, — освен ако къщата е с два изхода.
— Братовчеде — каза кралят, — вземете камъка и разбийте и втората врата.
Херцогът сметна, че тук не е необходимо да прибягва до такива средства и понеже видя, че втората врата е много по-слаба от първата, направо я изби с един ритник.
— Факлите, факлите! — извика кралят.
Слугите се приближиха. Те бяха загасили факлите, но ги запалиха отново. Всичко се освети. Шарл IX взе единия факел и подаде другия на херцог д’Анжу. Херцог дьо Гиз тръгна пръв с шпага в ръка.
Анри завършваше колоната.
Стигнаха до първия етаж.
В трапезарията масата беше сложена или по-скоро вдигната, защото всъщност чиниите и чашите бяха
