Графиня дьо Монсоро

стъпалата на стълбището. Стори му се, че пада в дълбока, тъмна яма. И после престана да чувства каквото и да било.

Глава 3За това, колко трудно е да се установи насън ли е било, или наяве

Преди да изгуби съзнание. Бюси успя да пъхне носната си кърпа под ризата и да я превърже отгоре с каишката от шпагата, за да се получи нещо подобно на превръзка върху дълбоката и обилно кървяща рана. Но той вече беше изгубил много кръв и изпадането в безсъзнание, за което стана дума в предишната глава, бе неизбежно.

Ала дали защото във възбудения от болка и гняв мозък на ранения, въпреки дълбоката несвяст все още мъждукаше съзнание, или защото припадъчното състояние се замени за известно време със силно втрисане, което, на свой ред, отстъпи място на нов припадък, но ето какво видя той или какво му се стори, че вижда в този миг на границата между бодърстването и съня — мига на дрезгавината, проблеснала между мрака на двете нощи.

Той лежи в някаква стая, обзаведена с резбована мебел, с гоблени по стените, изобразяващи хора, и изрисуван таван. Хората на гоблените стоят в различни пози: едни държат цветя, други — копия; сякаш са излезли от стените и се тълпят, за да се изкачат по някаква невидима стълба на тавана. Между прозорците виси портрет на жена, напоен от светлина, но Бюси се учудва, че за рамка на портрета служи касата на вратата. Бюси лежи неподвижно, сякаш прикован към постелята си от свръхестествена сила, лишен от възможността да се помръдне дори. Той е лишен от сетивата си освен от зрението и гледа с нежност заобикалящите го човешки фигури. Него го възхищават и превзетите усмивки на дамите с цветя в ръцете, и неестествено бурния гняв на въоръжените с шпаги кавалери. Той вижда за пръв път тези фигури, но дали не ги е срещал вече някъде? Това той не може да разбере, тежестта в главата пречи на мислите му.

Внезапно му се струва, че портретът оживява, възхитителното създание излиза от рамките и се приближава до него; жената е с бяла рокля, наподобяваща ангелски одежди, светлорусите й коси падат върху раменете й, очите под гъстите кадифени ресници светят като черен яспис, кожата й е толкова нежна, че може да се види как прелива под нея кръвта и й придава розов цвят. Дамата от портрета сияе с вълшебна красота, протегнатите й ръце примамват Бюси. Той трескаво се опитва да скочи от постелята и да падне в краката на непознатата, но го задържат окови, подобни на тези, които държат тленното тяло в гроба, докато душата, пренебрегнала земното привличане, се възнася на небесата.

Това досадно чувство за скованост кара Бюси да обърне внимание на постелята, на която лежи. Той вижда великолепен креват от резбовано дърво, от тези, които са правени по времето на Франсоа I, балдахинът му е от бяла коприна с втъкано злато.

При вида на жената Бюси престава да се интересува от фигурите на стените и тавана. Непознатата от портрета засенчва за него всичко останало, той се мъчи да разгледа празното място, което би трябвало да остане в рамката. Някакво облаче обаче, непроницаемо за очите, плава пред рамката и я скрива от погледа му. Тогава Бюси прехвърля погледа си върху тайнствената дама и целият се съсредоточава върху това чудесно видение. Опитва се да се обърне към него с мадригал, каквито обикновено се съчиняват в чест на придворните красавици.

Но внезапно жената изчезва, нечия тъмна фигура я закрива от погледа на Бюси. Тази фигура се движи неуверено напред с прострени напред ръце, като при игра на жмичка.

Кръвта удря Бюси в главата, раненият изпада в такова неудържимо буйство, че само ако би могъл да се движи, непременно би се нахвърлил върху неканения гост; откровено казано, той дори се опитва да се нахвърли, но не е в състояние да помръдне ни ръка, ни крак.

Докато Бюси напразно се мъчи да стане от постелята, към която сякаш са го приковали, непознатият казва:

— Това ли е всичко? Доведохте ли ме най-после?

— Да, метр — отвръща му гласът, — такъв нежен, че всички фибри в сърцето на Бюси треперят, — можете да свалите превръзката си.

Бюси се мъчи да надигне глава, иска да погледне дали този дивен глас не принадлежи на дамата от портрета, но това не му се удава. В полезрението на Бюси е само един млад, солиден мъж, който, подчинявайки се на отправената му покана, снема превръзката от очите си и объркан, оглежда мястото, където е попаднал.

„Да върви по дяволите“ — мисли си Бюси. И иска да изрази мисълта си с думи или жест, но нито гласът, нито ръцете му се подчиняват.

— А, сега вече ми е ясно! — възкликва младият човек, приближил се до постелята. — Вие сте ранен, така ли, мой любезни господине? Е, ще се опитаме да ви закърпим.

Бюси би отговорил с готовност, но знае, че за него това е невъзможно. Ледена мъгла застила очите му и сякаш хиляди остри иглички пробождат връхчетата на пръстите му.

— Дали раната не е смъртоносна? — чува той все същия нежен глас, изпълнен с такова горчиво съчувствие, че очите му се насълзяват: сега вече той не се съмнява — гласът принадлежи на дамата от портрета.

— Още не знам, госпожо, минутка търпение и ще отговоря на въпроса ви — отвръща младият мъж, — а засега той отново изпада в безсъзнание.

И това беше всичко, което можа да стигне до съзнанието на Бюси. Стори му се още, че чува отдалечаващото се шумолене на рокля, след това бедрото му бе пронизано като с нагорещено желязо и последните искри на съзнание, все още тлеещи в мозъка му, изведнъж изчезнаха.

Впоследствие Бюси никак не можеше да определи колко време бе продължил припадъкът му.

Когато дойде на себе си, студен вятър брулеше лицето му, някакви пресипнали и кряскащи гласове дращеха слуха му. Той отвори очи — да се убеди не са ли това фигурите от гоблените, влезли в пререкание с фигурите от тавана и, като се надяваше да намери портрета на мястото му, завъртя глава наляво и надясно. Но нямаше нито гоблени, нито таван, а и нито следа от портрета. Отдясно на Бюси стоеше мъж със сива работна дреха и вързана около кръста бяла, зацапана с кръв престилка, а отляво — монах от манастира „Света Женевиев“, който се беше навел и крепеше главата му. Точно насреща му някаква старица мънкаше молитви.

Блуждаещият поглед на младия човек скоро се спря на издигащия се отпред зид, плъзна се нагоре по него, за да измери височината му, и раненият позна Тампл, ъгловата кула на Бастилията. Студеното, посърнало небе над Тампл бе озарявано плахо от първите златисти лъчи на изгряващото слънце.

Бюси лежеше чисто и просто на улицата или, по-скоро, на края на един ров, и този ров бе ровът на Тампл.

— Ах, благодаря ви, добри хора, че сте си направили труда да ме пренесете тук — каза Бюси. — Не ми стигаше въздухът, но можехте да отворите прозорците в стаята, там — на постелята със златно-белия балдахин щях да се чувствам по-добре, отколкото тук — на влажната земя. Но не е там работата…. В джоба ми, ако преди това сами не сте се погрижили да се разплатите за труда си, което би било напълно предвидливо от ваша страна… та в джоба ми ще намерите двадесетина златни екюта. Те са ваши, приятели мои, вземете ги.

— Но, ваше сиятелство — каза месарят, — ние съвсем не сме ви пренасяли тук, а ви заварихме на това място, когато рано сутринта минавахме оттук.

— Чудна работа — не повярва Бюси, — а младият лекар беше ли тук?

Присъстващите се спогледаха.

— Все още бълнува — забеляза монахът и поклати печално глава.

След това се обърна към Бюси:

— Сине мой, мисля, че би трябвало да се изповядаме.

Бюси уплашено погледна монаха.

— Тук нямаше никакъв лекар, бедни, добри ми, млади човече — занарежда бабичката. — Вие лежахте тук сам-самичък и студен като покойник. Погледнете, около вас е понатрупал снежец, а под вас земята е черна.

Бюси почувства болка в хълбока, спомни си, че бе получил удар с шпага, пъхна ръката си под наметалото и напипа каишката на шпагата, а под нея — носната кърпа върху раната, на същото място,