Херцог д’Анжу, който бе пристъпил вече да си тръгва, рязко се спря и свъси вежди.
— Какво имате предвид, господин Ногаре, и кой ви кара да не приказвате?
— Монсеньор, ние си помислихме: ваше височество са сами, в този късен час, съпроводен само от своето доверено лице…
— Заблуждавате се. Ето какво следва да мислите, и аз желая да знаете защо се оказах тук в този късен час…
Петимата приятели застинаха в най-дълбоко и почтително очакване на обяснението му.
— Дойдох тук — продължи херцог д’Анжу със съзнателно натъртен тон, за да запечата сякаш навеки в паметта на слушателите си всеки звук, — дойдох тук да се посъветвам с евреина Манасес, който умее да гледа върху стъкло и на кафе. Както знаете, Манасес живее на улица Турнел. Д’Орили ви забеляза отдалече и ви сметна за стрелци, извършващи обиколка. Тогава — добави принцът с особена, присъща на него насмешливост, от която всеки, познаващ характера му, се плашеше, — както и подобава на постоянните посетители на магьосници, ние решихме да се скрием: прилепихме се до стената и искахме да се притаим в нишата на входната врата от вашите застрашителни погледи.
Докато даваше тези разяснения, принцът незабелязано излезе на улица Сен-Пол и се оказа на разстояние, достатъчно, за да бъде чут от часовите на Бастилията — съвсем не излишна предпазливост в случай на ново нападение, възможността за което, въпреки всички клетвени уверения и унижени извинения на кралските фаворити, херцогът ни най-малко не смяташе за изключена: той много добре знаеше каква отдавнашна и люта омраза изпитва към него царуващият му брат.
— Сега вече знаете на какво трябва да вярвате и, главното, какво да говорите, а засега прощавайте, господа. От само себе си се разбира, че не е необходимо да ме съпровождате.
Миньоните се сбогуваха с принца с ниски поклони, а той се отправи в противоположна на тяхната посока, като на няколко пъти се обръща, за да се убеди, че те наистина са си тръгнали.
— Монсеньор — обърна се д’Орили към принца. — Кълна се, че тези хора замислят нещо лошо. Наближава полунощ. Кварталът тук, както и те сами признаха, е глух. Да се върнем по-бързо в двореца, монсеньор, да се връщаме незабавно.
— Не — каза принцът и се спря. — Напротив, ще се възползуваме от тяхното заминаване.
— Ваше величество се заблуждава. Те и не мислят да си тръгват. Монсеньор може да се увери в това със собствените си очи; погледнете, те се скриха в същото убежище, откъдето бяха изскочили срещу нас. Погледнете, монсеньор, ей там, в оная уличка на ъгъла на Турнелския дворец.
Франсоа се взря в тъмнината — д’Орили беше напълно прав. И петимата се бяха скрили отново в същия ъгъл. Без съмнение появата на принца им бе попречила да приведат в изпълнение някакъв замисъл. А бе възможно дори да са останали на това безлюдно място с цел да проследят принца и неговия спътник, за да се убедят наистина ли са тръгнали при евреина Манасес.
— И така, монсеньор, какво е вашето решение? — попита д’Орили. — Предварително се подчинявам на всяка заповед на ваше височество, но, според мен, да оставаме тук би било неразумно.
— Проклятие — каза принцът. — Колко досадно е да прекъсваш играта.
— Напълно ви разбирам, монсеньор, но нали може да отложите партията? Вече имах честта да съобщя на ваше височество всичко, което ми се удаде да разузная. Домът е нает за една година, знаем, че покоите на дамата са на втория етаж, споразумели сме се с прислужницата, притежаваме ключа от входната врата. С такива козове в ръце можем и да не избързваме.
— Сигурен ли си, че вратата можа да се отключи?
— Абсолютно, стана третият ключ от тези, които бях взел със себе си.
— Впрочем, успя ли да я заключиш отново?
— Вратата ли?
— Да.
— Естествено, монсеньор.
Колкото и искрено да прозвуча отговорът на д’Орили на въпроса на неговия покровител, трябва все пак да кажем, че фаворитът на херцога далеч не бе сигурен, че е заключил вратата, макар добре да помнеше, че я беше отключил. Убедителният му обаче тон не остави и сянка на съмнение у херцога както за първото, така и за второто.
— И все пак — каза принцът, — няма да е зле да знам…
— Какво правят те там ли, монсеньор? Мога да ви кажа това почти без да сбъркам. Те очакват в засада някого. Да се махнем оттук. Ваше височество има достатъчно врагове. Знаем ли какво могат да ни скроят?
— Така да бъде, да вървим, съгласих се, но непременно ще се върнем.
— Само не тази нощ, монсеньор. Нека ваше височество разбере страховете ми. Навсякъде ми се привиждат засади и капани; всичко ме плаши и това е напълно разбираемо, нали съпровождам първия принц… наследника на короната… а толкова хора искат да не я получите.
Тези думи така подействаха на Франсоа, че той мигом реши да отстъпи, но все пак тегли една ругатня по адрес на тези, които бяха дръзнали да застанат на пътя му, като си обеща да се отплати стократно и на петимата.
— Какво да правим, ще трябва да се върнем в двореца — каза той. — Тази проклета сватба вече е свършила и Бюси трябва да се е върнал. Предполагам, че е успял да предизвика сериозно спречкване и е промушил или утре сутринта ще промуши някого от тези похотливи фаворитчета. Подобна мисъл донякъде ме утешава.
— Така да бъде, монсеньор, да се уповаваме на Бюси. Колкото до мен, не бих желал нищо по-добро. Аз, както и вие, ваше височество, заставам в това отношение зад Бюси като зад каменна стена.
И херцогът се отправи с верния си спътник за вкъщи.
Не бяха завили още зад ъгъла на улица Жуи, когато нашите петима приятели забелязаха, че на ъгъла на улица Тизон се показа конник, загърнат в дълго наметало. Копитата на коня сухо и отсечено чаткаха по вкаменилата се земя и в гъстия нощен мрак бледният лъч на луната, направил последен опит да пробие забуленото с облаци небе и плътния, наситен с дъха на близкия снеговалеж въздух, посребри бялото перо върху шапката на конника. Той дърпаше силно юздите и хълбоците на коня, принуден да върви ходом, въпреки студа бяха покрити с пяна.
— Този път е вече той — каза Келюс.
— Не, не е той — обади се Можирон.
— Защо мислиш така?
— Защото този е сам, а ние оставихме Бюси с Ливаро, д’Антраге и Рибейрак, те не биха го зарязали при този риск.
— И въпреки всичко, това е Бюси — каза д’Епернон. — Вслушай се, нима не можеш да разпознаеш звънкото му „хм“, вгледай се по-добре, кой друг умее така гордо да вири глава? Той е самичък.
— Тогава — каза д’О — той ни готви капан.
— Капан или не, във всеки случай — намеси се Шомберг — това е той, а щом е така, вадете шпагите, господа, вадете шпагите!
И наистина, конникът беше Бюси, който безгрижно яздеше по улица Сент-Антоан, придържайки се неотстъпно към пътя, посочен му от Келюс. Както знаем, Сен-Люк го беше предупредил и макар думите на домакина да бяха внесли в душата на младия човек напълно обяснима тревога, все пак на излизане от двореца Монморанси той се раздели с тримата си приятели. В тази безгрижност се бе проявило присъщото на Бюси безстрашие, което така много ценеше в себе си самият доблестен полковник. Той казваше: „Аз съм само един обикновен благородник, но нося в гърдите си сърце на император и когато чета в животоописанията на Плутарх за подвизите на древните римляни, не намирам там нито един герой, чиито деяния да не бих: повторил във всичките им подробности.“
Освен това Бюси бе помислил, че може би Сен-Люк, никога непринадлежал към неговите приятели, бе проявил тази грижа за него само защото самият бе попаднал в затруднено положение. Може би предупреждението му беше направено с тайното намерение да сплаши Бюси, да го принуди към излишни предпазни мерки, с което да стане смешен в очите на враговете си, ако наистина биха се намерили такива смелчаци, които да се решат да го причакат. А за Бюси да се покаже смешен беше по-страшно от всяка друга опасност. Дори сред враговете си той се ползуваше с репутацията на смел до безразсъдство човек и в
