Бюси, когото тя има за по-лош и от чумата.
— Ах, господи, имайте малко търпение — произнесе петата сянка. — Още минута и съм сигурен, че ще почнете да се оплаквате от горещина.
— Чул те Господ, д’Епернон! — каза Можирон, тъпчейки на място с крака.
— Не аз — отзова се д’Епернон, — д’О го каза. А аз мълча от страх да не замръзнат думите ми.
— Какво каза? — обърна се Келюс към Можирон.
— Д’О каза, че само след минута ще ни стане горещо, а аз заключих: „Чул те господ!“
— Изглежда, Господ вече го е чул, защото виждам, че някой идва насам по улица Сен-Пол.
— Грешиш. Това не може да бъде той.
— Защо?
— Защото той не се канеше да минава оттам.
— Какво от това? Не би ли могъл да предусети нещо нередно и да мине от друго място?
— Не познавате Бюси. Щом е казал веднъж, че ще мине от еди-къде си, значи ще мине оттам, та дори и дяволът да го очаква в засада.
— А докато говорим — каза Келюс, — там вече вървят двама души.
— Наистина, наистина — потвърдиха достоверността на неговите наблюдения едновременно няколко гласа.
— В такъв случай, господа, какво се бавим? Напред! — предложи Шомберг.
— Една минутка — намеси се д’Епернон, — струва ли си да изтърбушим някакви скромни буржоа или някоя честна акушерка?… Аха? Те се спряха.
Наистина, стигнали до кръстовището на улиците Сен-Пол и Сент-Антоан, двамата, заинтригували петимата приятели, се спряха в нерешителност.
— Ама че беля! Дали пък не ни видяха? — каза Келюс.
— Откъде да ни видят? Ние самите едва се виждаме един-друг.
— Вярно — съгласи се Келюс. — Погледни! Погледни! Те свърнаха наляво… спряха пред някакъв дом… нещо търсят.
— Ей богу, ти си прав.
— Като че се канят да влязат — каза Шомберг. — Така ли ще ги оставим да ни се изплъзнат?
— Но това не е той, той се канеше да върви в Сент-Антоанското предградие, а тези двама излязоха от улица Сен-Пол и заслизаха надолу — възрази Можирон.
— А каква е гаранцията — настояваше Шомберг, — че тоя изпечен мошеник не ни е подвел? Би могъл да го стори или случайно — от разсеяност, или умишлено — от хитрост.
— Имаш право, може да е и така — съгласи се Келюс.
Това предположение накара цялата компания на миньоните стремително да се втурне напред. Те изскочиха от своето убежище като сюрия гладни песове и, размахали извадените си шпаги, се хвърлиха към двамата непознати, които се бяха спрели пред вратата на някакъв дом.
Единият от двамата вече превърташе ключа в ключалката и вратата вече се отваряше, когато шумът, вдигнат от нападателите, принуди тайнствените пришълци да се обърнат.
— Какво става там, д’Орили? — попита по-ниският от двамата. — Дали не сме обект на покушение?
— Ах, монсеньор — отвърна този, който отваряше вратата, — струва ми се, че на това мирише. Ще благоволите ли да се назовете или предпочитате да запазите инкогнито?
— Те са въоръжени! Ние сме в капан!
— Някакви ревнивци са ни проследили. Боже господи! Колко пъти ви казвах — тази дама е такава хубавица, че не може да няма поклонници.
— Да влезем, д’Орили, побързай, по-добре да бъдем обсадени, заели позиция зад вратата, отколкото пред вратата.
— Да, монсеньор, стига само в крепостта да не ви чакат врагове. Но кой може да гарантира?…
Орили не успя да довърши. Фаворитите на краля с бързината на мълния преодоляха пространството от стотината крачки, отделящи ги от двамата пришелци. Келюс и Можирон, притичващи покрай стената, се хвърлиха между вратата и непознатите, за да им отрежат пътя за отстъпление. Шомберг, д’О и д’Епернон се приготвиха да нападнат откъм улицата.
— Убийте го! Убийте го! — крещеше Келюс, както винаги най-необузданият от цялата компания.
Изведнъж този, който бе наречен монсеньор и който бе запитан няма ли да пожелае да запази инкогнито, се обърна към Келюс, направи крачка напред и скръсти надменно ръце на гърдите.
— Стори ми се, че вие заплашвахте със смърт наследника на френския престол, така ли беше, господин дьо Келюс? — със зловещ глас заговори той.
Келюс спря като закован, пред очите му притъмня, коленете му се подгънаха, ръцете му безсилно провиснаха.
— Монсеньор херцог д’Анжу! — възкликна той.
— Монсеньор херцог д’Анжу! — в хор повториха и останалите.
— Е, как, приятелчета — заплашително произнесе Франсоа, — ще продължим ли да крещим: „Убийте го! Убийте го!“?
— Монсеньор — заговори д’Епернон, — това беше просто шега. Простете ни.
— Монсеньор — подкрепи го и д’О, — не можехме и да допуснем дори, че ще срещнем ваше височество в този глух квартал, в покрайнините на Париж.
— Шега ли? — възкликна Франсоа, без да удостои д’О с отговор. — Имате странен маниер да се шегувате, господин д’Епернон. Е, добре, ако не мен, то кого тогава сте искали да заколите просто на шега?
— Монсеньор — почтително се обърна към него Шомберг, — видяхме как Сен-Люк излезе от двореца Монморанси и тръгна в тази посока. Неговото поведение ни учуди и ние решихме да разберем с каква цел един съпруг оставя жена си през първата брачна нощ.
Оправданието звучеше доста правдоподобно: на следващия ден щяха по всяка вероятност да докладват на херцог д’Анжу, че Сен-Люк не е нощувал в двореца Монморанси и лъжата на Шомберг по такъв начин би се потвърдила.
— Господин Сен-Люк? Нима сте могли да ме вземете за Сен-Люк, господа?
— Да, монсеньор — в един глас отвърнаха петимата приятели.
— Но мислимо ли е толкова грубо да се заблудите? — усъмни се херцогът. — Господин Сен-Люк е с цяла глава по-висок от мен.
— Това е така, монсеньор, но той е еднакъв на ръст с господин д’Орили, който има честта да ви съпровожда — намери изход от положението Келюс.
— И после нощта е толкова тъмна, монсеньор — подхвана и Можирон.
— Освен това за главен от вас двамата взехме този, който вкарваше ключа в ключалката — каза д’О.
— И накрая — заключи Келюс, — монсеньор не може да предположи, че бихме се осмелили да замислим дори нещо лошо срещу него, че бихме дръзнали да попречим дори на развлеченията на негово височество.
Докато задаваше въпроси и изслушваше повече или по-малко смислените отговори, продиктувани от обърканост или страх, Франсоа предприе ловка стратегическа маневра: както разговаряше, той крачка след крачка се отдалечаваше от прага на тази врата, пред която, го бяха сварили, и крачка след крачка, подобно на сянка, го следваше д’Орили, неговият лютнист и неизменен спътник в нощните похождения. Така че те незабелязано се отдалечиха на значително разстояние от заветния дом и на фаворитите вече не би се удало да го разпознаят сред другите постройки.
— На моите развлечения! — горчиво възкликна херцогът. — Откъде решихте, че търся тук развлечения?!
— Ах, монсеньор, във всеки случай, каквото и да ви е довело насам — каза Келюс, — бъдете така великодушен да ни простите. Ние незабавно си тръгваме.
— Дадено. Прощавайте, господа.
— Монсеньор — сметна за нужно да добави д’Епернон, — както е добре известно на ваше височество, ние не сме от приказливите.
