— Искам да ви кажа, господине, че парижките улици днес са опасни и ако имате някаква среща тази вечер, по-добре ще бъде да я отложите за утре, но ако все пак попаднете в района на Бастилията, гледайте да избегнете Турнелския дворец: там има едно кътче, в което могат да се скрият няколко души. Това е всичко, което исках да ви предам, господин Бюси. Не си въобразявам, че мога да уплаша човек, подобен на вас, боже опази, но помислете добре.
В тази минута по цялата зала се разнесе жалният вопъл на Шико:
— Сен-Люк, мой малък Сен-Люк! Какво става с теб? Защо се криеш? Не виждаш ли, че те чакам и че без теб не искам да се върна в Лувъра?
— Тук съм, ваше величество! — викна му в отговор Сен-Люк и се спусна натам.
Редом с Шико стоеше Анри III; пажът му подаваше вече тежката хермелинова наметка, друг паж държеше приготвени дълги — до лактите — ръкавици, а трети — кадифена маска с атлазена подплата.
— Ваше величество — обърна се Сен-Люк едновременно към двамата Анри. — Ще имам честта да ви съпровождам с факел до носилката.
— Не — отвърна кралят. — Шико не е в същата посока. Тези безделници, твоите приятели, хукнаха да празнуват Сирните заговезни и ме оставиха да се връщам самичък в Лувъра. Аз се надявах на тях, а те безбожно ме подведоха. Сега трябва да ти е ясно — не ще допуснеш твоят крал да пътува самичък. Като солиден и вече женен мъж, на теб ти подобава да ме предадеш в ръцете на кралицата. Да тръгваме, приятелю, да тръгваме! Ей! Коня на господин Сен-Люк. Впрочем, не, защо ти е кон, моята носилка е достатъчно широка, за да се намери място и за двама ни.
Жана дьо Брисак не пропусна нито звук от този разговор. Тя искаше да заговори, да каже на Сен-Люк поне една дума, да предупреди баща си, че кралят отвежда съпруга й, но Сен-Люк й заповяда с пръст на устата да мълчи и кротува.
„Дявол да го вземе! — каза си Сен-Люк. — След като помогнах на Франсоа д’Анжу, не ще допусна да се скарам с Анри Валоа.“
— Ваше величество — продължи той вече на всеослушание, — аз съм готов. Толкова съм предан на ваше величество, че ще ви последвам при първия повик макар и накрай света.
Настъпи отчаяна суматоха, безброй церемонни приклякания и поклони, и изведнъж всичко едновременно се прекрати, настъпи мъртва тишина — придворните искаха да чуят какво ще каже кралят на Жана дьо Брисак и на нейния баща при сбогуването. Кралят се прости с младата жена и с маршала с най-любезни милостиви излияния.
След това конете цвилеха и тъпчеха с копита в двора и във витражите се отразяваха червените отблясъци на факлите. Най-сетне всички придворни на френското кралство и всички сватбени гости, кои със смях, кои треперещи от студ, изчезнаха в нощната мъгла.
Останала само с прислужниците си, Жана се прибра в спалнята си и застана на колене пред иконата на особено почитания от нея светец. После освободи прислужничките и се разпореди да поднесат на мъжа й, когато се върне, лека вечеря.
Маршал дьо Брисак прояви още по-голяма грижа за своя зет: изпрати шест копиеносци да изчакат пред Лувъра Сен-Люк и да го съпровождат до дома. Но два часа по-късно един от копиеносците се върна и предаде на маршала, че в Лувъра всички входове са затворени и при затварянето на последните порти началникът на караула казал:
— Не стърчете напразно тук, тази нощ никой повече няма да излезе от Лувъра. Негово величество се прибра в покоите си и всички спят.
Маршалът предаде това известие на дъщеря си, която сподели, че е много разтревожена, не може да заспи и смята да дочака будна своя съпруг.
Глава 2
От която следва, че в дома влиза не винаги този, които отваря вратата
В ония времена Сент-Антоанските порти представляваха един вид зидан свод, напомнящ арката над портите Сен-Дени или Сен-Мартен в съвременния Париж. От лявата им страна прилепваха плътно някакви постройки, достигащи в другия си край до Бастилията и свързващи сякаш Сент-Антоанските порти със старата крепост. Надясно от портите и до Бретонския дворец се простираше обширно, мрачно и мръсно незастроено място. Ако през деня на него все още можеше да се срещне минувач, с настъпването на тъмнината всяко движение тук затихваше, защото в ония времена улиците нощно време се превръщаха в разбойнически вертепи, а нощните стражи бяха рядкост. Закъснелите пешеходци плахо се промъкваха покрай стените на крепостта, по-близо до часовия на кулата, който, наистина, не беше в състояние да се притече на помощ, но можеше да призове към такава и със своите викове да подплаши грабителите.
От само себе си се разбира, че през зимните нощи минувачите бяха още по-предпазливи.
Нощта, ознаменувана със събитията, за които току-що разказахме, както и с други произшествия, с които тепърва предстои да запознаем читателя, беше изключително тъмна и мразовита, небето бе изцяло покрито с черни, ниски облаци и бе невъзможно да се различи спасителният часови зад зъбците на кралската крепост, а и той, на свой ред, не си струваше да се мъчи нещо да различи върху незастроеното място.
Откъм града пред Сент-Антоанските порти нямаше нито един дом, там се проточваха две високи стени: отдясно — оградата на черквата „Свети Павел“, а отляво — стената, ограждаща Турнелския дворец. Тази последната, малко преди улица Сент-Катрин, образуваше вътрешен ъгъл, същия „ъгъл“, за който Сен-Люк бе споменал пред Бюси.
По-нататък тясно притиснати една до друга следваха къщурки, разположени между улица Жуи и широката улица Сент-Антоан, пред която по онова време минаваше улица Бийет и се възправяше черквата „Света Екатерина“.
Нито един уличен фенер не осветяваше току-що описаната от нас част на стария Париж. През нощите, в които луната се нагърбваше с осветлението на земята, тук на фона на звездното небе ярко се открояваше огромният силует на Бастилията — мрачна, величествена и неподвижна. В безлунните нощи на мястото на крепостта се виждаше само черното петно на гъстия мрак, през който тук и там проникваше бледата светлина на отделни редки прозорци.
Описваната от нас нощ започна със силен студ и трябваше да завърши с обилен снеговалеж; в такава нощ не би се намерил смелчак да пресече пропукания терен на незастроеното място, това подобие на път, водещо към предградието, избягвано, както вече знаем, от закъснелите пътници, предпочитащи за по- сигурно да минават по заобиколен път. Опитното око обаче би могло да забележи в ъгъла, образуван от стената на Турнелския дворец, подозрителни черни сенки, които от време на време помръдваха, навеждайки на мисълта, че това са някакви несретници, опитващи се да запазят естествената топлина на телата си, напускаща ги с всяка минута все повече поради неподвижността, на която, изглежда, сами се бяха обрекли в очакване на предстоящото събитие.
Нощният мрак не позволяваше на часовия на крепостната кула да види какво става на площада. Той не бе в състояние да чуе нещо, защото разговорът между подозрителните сенки се водеше шепнешком. А между другото този разговор представлява за нас известен интерес.
— Този бесен Бюси излезе прав — каза една от сенките, — нощта днес ми напомня за една такава във Варшава, когато крал Анри бе полски крал; ако продължава така, пророчеството на Бюси ще се сбъдне — кожите ни ще се попукат.
— Е, стига, Можирон, какво си се разхленчил като жена — отвърна му друга сянка. — Разбира се, че не можем да се оплачем от жега, но се загърни по-добре с наметалото, напъхай по-дълбоко ръце в джобовете и ще престанеш да зъзнеш.
— Лесно ти е да говориш така, Шомберг — намеси се трета сянка, — веднага се вижда, че си немец и от малък си приучен към студа. А на мен устните ми започнаха вече да кървят, а по мустаците ми има висулки.
— На мен пък ръцете ми се вкочаниха — включи се четвърти глас. — Мога да се басирам, че пръстите ми са измръзнали.
— Горкият Келюс, как си забравил да вземеш маншона на твоята мамичка? — подигра го Шомберг. — Тя ще е щастлива да ти услужи с него, само й кажи, че маншонът й ще помогне да се избавим от ненагледния й
